Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Само кажи. Знаеш къде да ме намериш.

Когато си тръгна, седнах на стола и затворих очи. Не искам това. Всъщност никой не иска това. Мъртвата жена най-малко от всички. Мислех за снимките, които бях видял, и осъзнах, че също като нея нямах никакъв избор.

Заедно с плика Макензи беше оставил и визитката си. Не можах да се свържа с него нито на служебния му телефон, нито на мобилния. И на двата оставих съобщение да ми се обади и затворих. Не мога да кажа, че се чувствах по-добре от това, че бях взел решение, но тежестта сякаш бе паднала от плещите ми.

След това трябваше да направя домашните посещения. Само две и нито един от случаите не беше сериозен — дете със заушка и възрастен мъж на легло, който отказваше да се храни. Когато привърших с тях, беше станало време за обяд. Вървях обратно по пътя и се чудех дали да се прибера вкъщи или да отида да хапна в кръчмата, когато телефонът ми иззвъня.

Отговорих веднага, но се оказа, че е Джанис, която ми каза, че са ме търсили от училището. Тревожели се за Сам Йейтс и ме молеха да го видя. Обещах да отида. Радвах се, че имах да върша нещо смислено, докато чаках Макензи да се обади.

Присъствието на полицаи по улиците на Манхам напомняше за случилото се. Униформите им бяха в пълен контраст с ярките цветове на цветята, които красяха двора на черквата и зелената площ. В селото се долавяше приглушена, но ясно забележима възбуда. В училището обаче всичко изглеждаше нормално. Макар че по-големите деца трябваше да пътуват девет километра до най-близката прогимназия, в Манхам все още имаше малко начално училище. Някога е било параклис, а сега в двора му беше шумно и слънцето огряваше пъстрото множество. Беше последната седмица преди лятната ваканция и вероятно това караше децата да вдигат още повече врява по време на обедната си почивка. Малко момиченце се блъсна в краката ми, като се опитваше да се изплъзне на друго, което го гонеше. Те се разкикотиха, избягаха и бяха толкова заети с играта си, че почти не забелязаха присъствието ми.

Щом влязох в канцеларията на училището, усетих познатото чувство за празнота. Почуках на отворената врата и секретарката Бети ми се усмихна широко.

— Здрасти. За Сам ли идваш?

Беше дребна, приветлива жена, цял живот живяла в селото. Не беше омъжена, живееше с брат си и гледаше на децата в училището като на свое голямо семейство.

— Как е той? — попитах.

Тя сбърчи нос.

— Малко е разтревожен. Тук, в лазарета е. Влез направо.

„Лазарет“ беше претенциозно название за малка стая с умивалник, кушетка и шкаф с аптечка за първа помощ. Сам седеше на кушетката с наведена глава и поклащаше крака. Изглеждаше отслабнал и разстроен.

До него седеше млада жена, говореше му успокоително и му показваше някаква книжка. Когато влязох, тя вдигна поглед и ме погледна с облекчение.

— Здравейте, аз съм доктор Хънтър — обърнах се към нея, после се усмихнах на момчето. — Как си, Сам?

— Малко е уморен — отговори младата жена вместо него. — Очевидно снощи е сънувал някакъв лош сън. Нали така, Сам?

Говореше разумно, спокойно и съвсем не снизходително. Предположих, че е учителката му, но не я бях срещал преди. И говорът й не беше като на местните хора. Сам беше навел глава и брадичката му опираше в гърдите. Клекнах, за да мога да го гледам в очите.

— Така ли е, Сам? Какъв кошмар сънува?

След като бях видял снимките, можех и сам да се досетя. Той гледаше надолу и мълчеше.

— Добре, хайде да те прегледам.

Както и очаквах, физически беше напълно здрав. Може би температурата му бе малко повишена, но това беше всичко. Прокарах ръка през косата му и се изправих.

— Здрав като камък. Нали може да те оставим за малко и да поговорим с учителката ти?

— Не! — паникьоса се той.

Тя му се усмихна ободрително.

— Не се притеснявай, ще сме до вратата. Даже ще я оставим отворена. Ей-сега се връщам.

Подаде му книгата. Той я взе сърдито. Излязохме в коридора. Както му беше обещала, остави вратата открехната, но застанахме така, че Сам да не може да ни чува.

— Съжалявам, че ви извиках. Просто не знаех какво да направя — заговори тя тихо. — Преди малко направо изпадна в истерия. Крайно необичайно за него.

Отново се сетих за снимките.

— Предполагам, че сте чули какво се случи вчера.

— Всички чухме — смръщи се тя. — Точно това е проблемът. Децата искаха да им разкаже. Сам просто не издържа.

— Позвънихте ли на родителите му да дойдат?

— Опитах. Не отговарят на нито един от телефоните, които са оставили — говореше, сякаш се извиняваше. — Затова реших, че е най-добре да ви извикам. Тревожа се за него.