Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Личеше си, че наистина се тревожи. На външен вид изглеждаше около трийсетте. Късо подстриганата й коса изглеждаше естествено руса, но беше няколко нюанса по-светла от тъмните й вежди, които сега бе смръщила. Тук-там по лицето й имаше лунички, които се виждаха ясно поради слънчевия загар.

— Джени. Джени Хамънд — представи се тя стеснително.

Ръката й беше топла и суха. Сетих се, че някой бе споменал, че тази година в училището има нова учителка, но не я бях срещал преди. Или поне така си мислех.

— Струва ми се, че един-два пъти съм ви виждала в „Агнето“ — каза тя.

— Напълно е възможно. Нощният живот тук не е особено разнообразен.

— Забелязах — усмихна се тя. — Но нали човек точно затова идва на такова място. Да се махне от всичко.

Сигурно съм направил някаква физиономия.

— Извинявайте — смути се тя. — Просто не говорите като хората тук, затова реших…

— Права сте, не съм от тук.

Погледна ме с известно облекчение.

— Най-добре да отида при Сам.

Върнах се с нея в стаята да кажа „довиждане“ на момчето и да се уверя, че няма нужда от успокоително. Привечер щях да отида да видя как е и да кажа на майка му да не го пуска на училище няколко дни. Исках раната, нанесена в душата му от картината, която е видял, да зарасне достатъчно, за да издържи на подмятанията на съучениците си.

Бях при колата, когато телефонът ми иззвъня. Този път беше Макензи.

— Получих съобщението ви — започна той направо.

Заговорих веднага, бързах да кажа каквото имах:

— Ще ви помогна да идентифицирате трупа. Само толкова. Повече от това няма да се ангажирам, разбрахме ли се?

— Както кажете — не звучеше много любезно, но и предложението ми не бе много щедро. — Как ще го направим?

— Искам да огледам мястото, където сте открили трупа.

— Той вече е в моргата и може да се срещнем там след час…

— Не, не искам да виждам трупа. Само мястото, където е бил намерен.

Дори по телефона усетих, че е бесен.

— Защо? Как ще ни помогне това?

— Ще отида да потърся листа — отвърнах с пресъхнала уста.

Чаплата се носеше мързеливо над блатото и се плъзгаше през кристалночистия въздух. Изглеждаше прекалено голяма, за да се задържи във въздуха, истински гигант в сравнение с по-малките водни птици, над които падаше сянката й. Сви криле, полетя надолу към езерото, докосна водата и изпляска два пъти. Завъртя надменно глава и внимателно започна да си проправя път през плитчините. След това застана на тънките си крака неподвижна като каменна статуя.

Чух, че Макензи се приближава, и с нежелание отвърнах поглед от нея.

— Ето, облечете това — каза той и ми подаде запечатан плик.

Извадих от плика бял гащеризон за еднократна употреба и започнах да го навличам върху дрехите и обувките си, като внимавах да не разкъсам тънката материя. Закопчах ципа и веднага започнах да се потя. Усещането за влага и неудобство ми беше до болка познато.

Все едно се връщах назад във времето.

От момента, в който с Макензи се срещнахме на мястото, където вчера бях довел двамата полицаи, не можех да се отърва от усещането, че вече съм преживявал това. Сега там беше пълно с полицейски коли и големи каравани, които служеха за мобилни лаборатории. Облякох гащеризона и платнените обувки и тръгнахме по пътеката през мочурището. От двете страни пътят ни беше ограден от полицейски ленти. Знаех, че иска да ме попита какво възнамерявам да правя, но знаех също, че да прояви любопитство за него би било признак на слабост. Не мълчах, защото исках да му покажа колко всезнаещ съм. Просто исках да отложа момента, в който ще трябва да се изправя пред възложената ми задачата.

Районът, където беше намерен трупът, също бе ограден с лента. Гъмжеше от специалисти, изследващи мястото на престъплението, всички те анонимни и еднакви в белите си гащеризони. В главата ми отново нахлуха неканени спомени.

— Къде, по дяволите, сте оставили ментоловия крем? — ядоса се Макензи.

Една жена му подаде бурканче. Той мацна малко крем под носа си и ми го подаде.

— Миризмата все още е силна, въпреки че са пренесли тялото.

Преди бях свикнал с миризмите, свързани с работата ми, и те не ме притесняваха. Но това беше отдавна. Намазах малко крем върху горната си устна и пъхнах ръцете си в гумените хирургични ръкавици.

— Ако искате, можете да сложите маска — предложи Макензи.

Без да се замисля поклатих, глава. Не обичах да нося маска, освен ако не се налагаше.