Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Днес в никакъв случай не можеше да се вдигне платното. Езерото беше напълно замряло, никакво движение не се забелязваше по него. Само няколко тръстики в далечината го разделяха от небето. Вода, докъдето ти стига погледът. Празно пространство, което в зависимост от настроението може да ти се стори успокоително или мрачно.

В момента не ми действаше успокоително.

— Чух те.

Обърнах се точно когато Хенри, седнал на инвалидния стол, влизаше в стаята.

— Подреждах някои неща — промърморих и се опитах да върна мислите си към действителността.

— Тук е като в пещ — оплака се той и спря пред вентилатора.

Като изключим парализираните му крака, изглеждаше напълно здрав със сребристобялата си коса, почерняло от слънцето лице и проницателни черни очи.

— Какво чух, братята Йейтс намерили някакъв труп? Джанис само за това говореше, когато ми донесе обяда.

Обикновено в неделя Джанис донасяше една покрита табла с част от храната, която приготвяше за себе си. Хенри твърдеше, че може сам да си сготви неделния обяд, но забелязах, че не е много настойчив. Джанис беше добра готвачка и подозирам, че гледаше на Хенри като на нещо повече от работодател. Тя самата не беше омъжена и предполагам, че причината да не одобрява починалата му съпруга бе ревност, макар че няколко пъти ми беше намеквала за някакъв скандал в миналото. Ясно й показах, че това не ме интересува. Дори семейният живот на Хенри да не е бил толкова прекрасен, колкото той твърдеше, нямах никакво намерение да ровя нечии кости и да клюкарствам.

Не се учудих, че Джанис знаеше за трупа. Новината сигурно вече се беше разпространила из половината село.

— Близо до Фарнам Ууд — осведомих го аз.

— Сигурно е някой от тези, дето наблюдават птиците. Тръгнал в горещината на преход с раница на гърба.

— Сигурно.

Като долови тона ми, вдигна учудено черните си вежди.

— Какво тогава? Само не ми казвай, че може да е убийство. Това би пораздвижило малко нещата тук. — Усмивката му замря, като видя, че изобщо не се смея. — Май не трябва да се шегувам с това?

Разказах му за посещението си в къщата на Сали Палмър. Надявах се, че като му разкажа, вероятността там да се е случило нещо ужасно, ще ми изглежда по-малка. Не се получи.

— Боже, мили! — въздъхна Хенри, когато завърших. — Значи полицията смята, че може да е тя.

— Не бяха много убедени. Предполагам, че все още не са напълно сигурни.

— Господи, как може да се случи такова страшно нещо.

— Може да не е тя.

— Разбира се — той се съгласи, но видях, че също като мен не вярва в това. — Не знам ти какво мислиш, но аз имам нужда от едно питие.

— Благодаря, но ще ти откажа.

— Пазиш се за „Агнето“ довечера?

„Черното агне“ беше единствената кръчма в селото. Често я посещавах и знаех, че тази вечер нямаше да искам да участвам в разговорите.

— Не, тази вечер мисля да си остана вкъщи.

Живеех в стара каменна къща на края на селото. Купих я, когато стана ясно, че в крайна сметка ще остана повече от шест месеца. Хенри ме беше поканил да живея в неговата къща и в името на истината там имаше достатъчно място. Само винарната беше по-голяма от цялата ми къща. Но вече бях готов да заживея в собствено жилище, да почувствам, че пускам корени, а не все да съм наемател. Колкото и да харесвах новата си работа, не исках да живея на работното си място. Понякога чувствах, че е прекрасно да мога да затворя вратата и да си тръгна, а телефонът да не звъни поне няколко часа.

Днес се чувствах точно така. Докато се прибирах с колата, видях няколко души по пътеката към черквата, които отиваха на вечерната служба. Викарият Скарсдейл стоеше до вратата на храма. Беше строг възрастен човек, когото не харесвах много. Живееше тук от години и имаше малко, но предано паство. Махнах за поздрав на Джудит Сатън, вдовицата, която живееше с вече порасналия си син Рупърт. Той беше едър и тромав и винаги се тътреше две крачки зад властната си майка. Тя разговаряше с Лии и Марджъри Гудчайлд, превзето семейство хипохондрици, които редовно посещаваха кабинета ми. Смятаха, че съм на повикване двайсет и четири часа в денонощието. В онзи момент се надявах, че няма да ме спрат за импровизирана консултация.

Никой не ме спря онази вечер. Паркирах на твърдата като камък земя отстрани на къщата, отключих си и влязох. Вътре беше задушно. Отворих широко прозорците и си взех една бира от хладилника. Не ми се ходеше в „Агнето“, но все пак имах нужда от питие. Всъщност чак сега усетих колко много ми се пие. Върнах обратно бирата в хладилника и си налях джин с тоник.