Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Сложих малко лед в чашата, добавих парче лимон и седнах да го изпия на малката дървена маса в задния двор. От там имаше изглед към полето и гората. Гледката обаче не бе така впечатляваща като тази, която се разкриваше от кабинета ми, а и пейзажът не бе така страховит. Изпих си спокойно джина, приготвих си омлет и го изядох навън. Най-после жегата започваше да намалява. Стоях на масата, докато небето бавно потъмня и звездите плахо заблещукаха. Мислех за това, което се случваше на няколко километра от мен. Сега всички действия се бяха съсредоточили на онова пусто някога място, където братята Йейтс бяха открили трупа. Опитвах се да си представя как Сали Палмър е в безопасност и се смее и много исках мисълта ми да се превърне в действителност. Но по някаква причина тази представа не се задържаше в съзнанието ми.

Отлагах момента, когато трябва да си легна и да се сблъскам със сънищата си. Останах навън, докато небето потъмня и заприлича на тъмносиньо кадифе с разхвърлени по него блестящи, трепкащи светлини, отблясъци от отдавна мъртви звезди.

Стреснах се и се събудих, бях задъхан и облян в пот. Огледах се наоколо, нямах представа къде съм. Постепенно съзнанието ми се проясни. Стоях гол до отворения прозорец в спалнята, первазът се беше впил в бедрата ми, а тялото ми бе наведено извън прозореца. Отдръпнах се назад с несигурни крачки и седнах на леглото. Смачканите чаршафи блестяха на лунната светлина. Сълзите бавно изсъхваха по лицето ми, докато чаках сърцето ми да престане да бие така бързо.

Сънят се беше явил отново.

Беше лош сън. Както обикновено бе толкова жив, че събуждането приличаше на илюзия, а сънят — на действителност. Беше ужасно жестоко, защото в сънищата ми Кара и Алис, съпругата ми и шестгодишната ми дъщеря, бяха все още живи. Все още можех да ги виждам, да говоря с тях. Можех да ги докосна. В сънищата си все още вярвах, че имаме бъдеще, не само минало.

Ужасявах се от тях. Не в този смисъл, в който човек се страхува от кошмар. Самите те не предизвикваха ужас. Точно обратното.

Ужасявах се от тях, защото трябваше да се събудя.

Тогава ужасът от загубата, от мъката беше точно толкова силен, колкото и в началото. Често се събуждах и се оказваше, че съм някъде другаде. Тялото ми се беше движило като сомнамбул, без никакво участие на съзнанието. Озовавах се, както сега, застанал до отворен прозорец или пред опасни стръмни стълби и нямах никакъв спомен как съм стигнал дотам или какъв подсъзнателен порив ме е водил.

Потръпнах въпреки лепкавия горещ нощен въздух. Отвън се чу самотният лай на лисица. След малко си легнах и останах с поглед вперен в тавана, докато сенките избледняха и тъмнината се оттегли.

Мъглата все още се стелеше над блатата, когато младата жена затвори вратата и излезе за обичайния си сутрешен крос. Лин Меткаф тичаше с лекотата на спортист. Разтегнатият мускул на прасеца заздравяваше добре, но тя все пак избягваше натоварванията и тичаше със спокойни, отмерени крачки, докато се отдалечаваше от къщата по тясната алея. Когато стигна на половината път, сви по затревената пътека през мочурището.

Високите треви, все още мокри и студени от росата, я шибаха по краката, докато тичаше. Пое дълбоко въздух с огромно удоволствие. И макар че беше понеделник сутрин, за нея това беше най-добрият начин да започне седмицата. Сега бе любимата й част от деня. По-късно трябваше да се заеме със сметките на фермерите и други дребни бизнесмени, които не обичаха да приемат съветите й. Още по-късно се намесваха и други хора и денят съвсем загубваше оптимистичния си заряд. Сега всичко беше свежо и ярко, свеждаше се до ритмичното движение на краката й по пътеката и равномерното й дишане.

Лин беше на трийсет и една години и се гордееше с физическата си форма. Беше горда, че благодарение на самодисциплината, която си налагаше, изглежда добре и може да си позволи да носи шорти и къси горнища. Но не бе толкова самонадеяна, че да го сподели пред някого. Спортът й доставяше удоволствие и не й тежеше. Приятно й беше да упорства, да стигне до предела на силите си и след това да се натовари още. Все още не беше открила по-добър начин да започне деня си от това да стане рано, да обуе маратонките и да пробяга няколко километра, докато светът около нея се пробужда.

Освен, разбира се, сексът. Но напоследък тръпката беше изчезнала. Все пак не беше чак толкова зле. При вида на Маркъс, който взема душ, за да отмие прахоляка, а тялото му във водата прилича на видра — усещаше, че коленете й се подкосяват. Но удоволствието и за двамата изчезваше, когато станеше въпрос за нещо повече от секс. Особено когато не се получаваше.