Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Значи не е било елен — отбелязах аз.

— Няма да те задържаме повече — хвърли ми мрачен поглед той.

Изчака да се кача в ленд роувъра и се обади. Потеглих, а той все още говореше по радиостанцията. Младият полицай бе забил поглед в земята, бутилката с вода се поклащаше в ръката му.

Подкарах обратно към кабинета си. Мислите бръмчаха в главата ми, но бях издигнал преграда, която ги държеше надалече, като мухи зад мрежа. С усилие на волята си не позволявах на разума си да се намесва, но мухите нашепваха на подсъзнанието ми. Стигнах до пътя, който водеше до селото и кабинета ми. Понечих да включа мигача и се отказах. Без да се замислям, бях взел решение, което щеше да изиграе огромна роля през следващите седмици. То щеше да промени не само моя, но и живота на другите.

Продължих направо. Отивах към фермата на Сали Палмър.

От едната страна на фермата имаше дървета, останалата част беше заобиколена от мочурището. Докато се приближавах, ленд роувъра се клатушкаше по коловозите и вдигаше прахоляк. Паркирах на неравния калдъръм, който единствено беше останал от някогашния поддържан двор, и слязох. Покривът на хамбара, покрит с гофрирана ламарина, блестеше. Къщата беше боядисана в бяло. Боята се беше позацапала и се ронеше, но все още светеше ярко на слънцето. От двете страни на вратата бяха поставени светлозелени сандъчета за цветя. Те бяха единственото цветно петно наоколо.

Обикновено, когато Сали си беше вкъщи, колито й Бес се втурваше навън и започваше да лае преди още човек да е почукал. Днес обаче това не се случи. През прозорците също не се забелязваха признаци на живот, но това можеше да не означава нищо. Приближих се до вратата и почуках. Сега причината да дойда тук ми се стори твърде глупава. Докато чаках, се загледах към хоризонта и се мъчех да измисля какво да й кажа, ако отвори вратата. Предполагам, че можех да й кажа истината, но думите ми щяха да прозвучат също толкова неубедително, колкото твърдението на Линда Йейтс. Можеше да не ме разбере правилно и да реши, че причината за моето посещение е нещо повече от досадна тревога, която не мога да обясня.

Между нас със Сали нямаше точно връзка, но отношенията ни бяха нещо повече от случайно познанство. По едно време се виждахме доста често. Всъщност това не беше толкова странно — и двамата бяхме новодошли в селото, а преди това бяхме живели в Лондон. Освен това бяхме почти на еднаква възраст. Тя имаше открит характер и лесно се сприятеляваше. А беше и привлекателна. Прекарахме приятно, когато на няколко пъти се срещнахме в кръчмата за по едно питие.

Нещата спряха дотам. Когато усетих, че би могла да очаква нещо повече, се отдръпнах. В началото бе озадачена, но тъй като нищо сериозно не се беше случило между нас, не се чувствахме неловко. Когато случайно се срещнехме на улицата, разговаряхме приятелски и това беше всичко.

Бях убеден в това.

Почуках на вратата още веднъж. Спомням си, че почувствах облекчение, че я няма. Очевидно не беше вкъщи и нямаше нужда да обяснявам какво правя там. Всъщност и аз не бях сигурен защо съм там. Не бях суеверен и за разлика от Линда Йейтс нямах никакви предчувствия. Линда не беше казала, че това е точно предчувствие. Просто сън. Знам колко привлекателни могат да бъдат сънищата. Привлекателни и измамни.

Тръгнах си и се опитах да се отърва от мислите си. По-добре, че не си е вкъщи — ядосвах се сам на себе си. Какво, по дяволите, си мислех, че правя? Не можех да оставя въображението ми да се развихри само защото някой заблуден турист е умрял.

Почти бях стигнал до джипа и спрях. Нещо ме тревожеше, но трябваше да се обърна, за да разбера какво. Дори и тогава ми отне известно време. Сандъчетата за цветя. Растенията в тях бяха сухи и увехнали.

Сали никога не би го допуснала.

Върнах се обратно. Пръстта в сандъчетата беше съвсем суха. Никой не ги беше поливал от няколко дни, дори може би от по-отдавна. Почуках на вратата, извиках я по име. Когато никой не отговори, натиснах бравата.

Не беше заключено. Възможно бе да е престанала да заключва вратата си, откакто живееше тук. Но също като мен и Сали идваше от града, а старите навици остават. Когато я бутнах, вратата опря в купчина писма. Те се разпиляха, прескочих ги и влязох в кухнята. Всичко беше както си го спомнях — стени, боядисани в лимоненожълто, солидни, непретенциозни мебели и няколко детайла, които показваха, че не се бе откъснала напълно от градския начин на живот — електрическа сокоизстисквачка, машина за еспресо и голяма, добре заредена поставка за бутилки вино.