Саймън Бекет: Убийства в Манхам

— Господи, човече, ти си вир-вода! — гласът му избумтя грубо, но приятелски.

— Дойдох пеша от гарата. Нямаше таксита.

— Добре дошли в прекрасния Манхам — изсумтя той. — Трябваше да ме предупредите, че ще дойдете ден по-рано. Щях да уредя някой да ви вземе от гарата.

— Ден по-рано? — повторих учудено.

— Точно така. Очаквах ви утре.

За първи път ми просветна защо всички магазини бяха затворени. Беше неделя. Едва сега осъзнах колко изкривено беше станало усещането ми за време. Той се престори, че не забелязва, че се разстроих от това.

— Няма нищо, нали вече сте тук. Така ще имате повече време да се настаните. Аз съм Хенри Мейтланд. Приятно ми е да се запознаем.

Протегна ръка, без да става. Едва тогава забелязах, че столът му е на колелца. Приближих се и се ръкувах с него, но той вече беше забелязал колебанието ми. Усмихна ми се кисело.

— Сега разбирате защо пуснах онази обява.

Обявата беше публикувана във вестник „Таймс“, в раздела за работа. Беше толкова малка, че човек лесно можеше да я пропусне. По някаква причина обаче аз я забелязах веднага. Селска здравна служба търсеше общопрактикуващ лекар на временен договор за шест месеца с осигурена квартира. Това, което ме привлече, беше местоположението на селото. Не че исках да работя специално в Норфолк, но беше достатъчно далече от Лондон. Подадох си документите без особена надежда и очакване, така че седмица по-късно, когато отворих писмото, очаквах в него да има любезен отказ. Вместо това открих, че ми предлагат работата. Трябваше да прочета писмото два пъти, за да разбера какво пише. При други обстоятелства щях да се чудя къде е уловката. Но при други обстоятелства никога нямаше да кандидатствам за тази работа.

Отговорих веднага, че приемам работата.

Сега наблюдавах новия си работодател и със закъснение се чудех в какво ли съм се въвлякъл. Той като че ли разбра какво си мисля и потупа краката си.

— Автомобилна катастрофа — в гласа му нямаше неудобство или самосъжаление. — Има вероятност с времето да се възстановя донякъде, но дотогава не мога да се справям сам. През последната година използвах временни заместници, но нещата не вървяха добре. Нов човек всяка седмица — така не може да се работи! Скоро ще разберете, че хората тук не обичат промените.

Той се протегна към лулата и тютюна на бюрото.

— Мога ли да запаля?

— Можете ли?

— Добър отговор — разсмя се той. — Но не съм ви пациент. Запомнете го.

Замълча и поднесе клечката кибрит към лулата си.

— И така — продължи той, подръпвайки от нея, — за вас това ще е голяма промяна, след като сте работили в университет, нали така? Тук определено не е Лондон.

Той ме изгледа над лулата си. Чаках да започне да ме разпитва за предишната ми работа, но не го направи.

— Ако в последния момент у вас са се появили някакви съмнения, моля споделете ги сега.

— Никакви! — отвърнах.

— Така трябва да бъде — кимна той доволно. — Засега ще отседнете тук. Ще помоля Джанис да ви покаже стаята ви. Ще поговорим повече на вечеря. Ще започнете работа утре. Кабинетът отваря в девет.

— Може ли да ви попитам нещо?

Той вдигна вежди и зачака.

— Защо ме наехте?

Това ме тревожеше. Не до такава степен, че да отхвърля предложението за работа, но все пак ме глождеше.

— Изглеждахте подходящ. С добра квалификация, чудесни отзиви и сте готов да дойдете да работите тук, в тази пустош, за мизерната заплата, която предлагам.

— Очаквах, че първо ще ме извикате за интервю.

Той махна с ръката си, с която държеше лулата, и целият потъна в дим.

— Интервютата отнемат време. Търсех човек, който може да започне веднага. Освен това вярвам на преценката си.

В гласа му звучеше сигурност, която ми подейства успокоително. Много по-късно, когато вече нямаше съмнение дали ще остана на работа, той през смях ми призна, докато си пиехме малцовото уиски, че съм бил единственият кандидат.

Но в онзи момент не ми мина през ум, че това е правилният отговор.

— Казах ви, че нямам много опит като общопрактикуващ лекар. Как може да сте сигурен, че ще се справя?

— А вие ще се справите ли?

Отне ми време да отговоря. Всъщност за първи път се замислих по въпроса. Бях пристигнал тук, без много да разсъждавам. За мен това беше бягство от обстоятелства и хора, чието присъствие ми причиняваше болка. Отново се замислих как ли изглеждам. Пристигнал ден по-рано, и то вир-вода. Дори не се е сетил да се скрие от дъжда.

— Ще се справя — отвърнах аз.