Саймън Бекет: Убийства в Манхам

Спрях. Забелязах още къщи нататък по пътя. Очевидно нямаше какво друго да се види в Манхам. Някои прозорци светеха и това бяха единствените признаци на живот. Стоях на дъжда и не знаех накъде да тръгна. Тогава чух шум и видях двама градинари да работят в гробището. Те почистваха с гребла тревата около старите камъни, без да обръщат внимание на дъжда и здрача. Приближих се към тях. Те продължаваха да работят, без да вдигат поглед.

— Ще ми кажете ли къде е кабинетът на лекаря? — попитах, докато дъждът се стичаше по лицето ми.

Двамата спряха и ме огледаха внимателно. Въпреки разликата във възрастта им те толкова много си приличаха, че сигурно бяха дядо и внук. И двете лица бяха спокойни и безизразни, а сините като метличина очи ме гледаха ведро. По-възрастният посочи тясна уличка с дървета от другата страна на зелената площ.

— Право напред.

Говорът им още веднъж ми напомни, че вече не съм в Лондон. Извивките в гласните звучаха странно в ушите на гражданин. Благодарих им, но те вече се бяха върнали към работата си. Тръгнах нагоре по уличката, шумът на дъжда се усили, капките се стичаха през надвисналите клони. След малко стигнах до голяма порта, която водеше към тясна алея за коли. На портата имаше закачен надпис „Банк Хаус“. Под него на месингова табелка се четеше „Д-р Х. Мейтланд“. От двете страни на алеята растяха тисове. Пътят плавно се изкачваше нагоре през добре поддържани градини, а след това се спусна надолу към двора на внушителна къща от времето на крал Джордж. Изстъргах калта от обувките си в старата желязна стъргалка отстрани на вратата, после повдигнах тежкото чукче и ударих силно. Тъкмо щях да почукам още веднъж и вратата се отвори.

Пълна сивокоса жена на средна възраст с безупречна прическа стоеше пред мен.

— Кажете?

— Търся доктор Мейтланд.

— Кабинетът е затворен. Съжалявам, но сега докторът не прави посещения по домовете — каза намръщено.

— Но… Мисля, че той ме очаква.

Тя не отговори. Осъзнах колко окаян трябва да съм изглеждал, след като цял час бях вървял под дъжда.

— Идвам за работата — продължих. — Аз съм Дейвид Хънтър.

— О, извинявайте! — Лицето й светна. — Не се сетих. Помислих си, че… Моля, заповядайте.

Тя се отдръпна и ми направи път да вляза.

— Целият сте вир-вода. Отдалече ли идвате?

— От гарата.

— От гарата? Но това са няколко километра! — Докато говореше, тя ми помагаше да сваля палтото си. — Защо не се обадихте да ни кажете кога пристига влакът? Можехме да изпратим някого да ви посрещне.

Не отговорих. Истината е, че въобще не се бях сетил за това.

— Заповядайте, влезте в салона. Огънят е запален. Не, оставете куфара си тук — каза тя и закачи палтото ми.

Усмихна се. За първи път забелязах напрежението по лицето й. Това, което преди бях приел като скованост, беше просто умора.

— Никой няма да го открадне — продължи тя.

Въведе ме в голяма стая с дървена ламперия. Пред огъня, в който горяха няколко пъна, имаше старо кожено канапе. Килимът беше персийски, вехт, но все още красив. Дъските на пода бяха полирани до червеникавокафяво. Стаята приятно миришеше на бор и пушек.

— Заповядайте, седнете. Ще кажа на доктор Мейтланд, че сте тук. Да ви предложа ли чаша чай?

Още един знак, че вече не съм в града. Там биха ми предложили кафе. Благодарих й. Когато тя излезе, се загледах в огъня. След студа навън от топлината ми се доспа. През френските прозорци се виждаше, че навън е станало съвсем тъмно. Дъждът потропваше по стъклото. Канапето беше меко и удобно. Усетих, че клепачите ми натежават. Изправих се бързо, почти изплашено, когато главата ми започна да клюма. Изведнъж се почувствах изтощен, физически и емоционално изчерпан. Но страхът от съня беше по-силен от всичко.

Когато жената се върна, все още стоях пред огъня.

— Моля, елате с мен. Доктор Мейтланд е в кабинета си.

Последвах я през салона, обувките ми проскърцваха по дъските. Стигнахме до най-отдалечената врата. Тя леко почука и свойски я отвори, без да изчака отговор. Усмихна ми се отново и ме пусна да вляза.

— Ще донеса чая след минута — каза тя, затвори вратата и излезе.

В стаята видях мъж, седнал зад бюрото си. За момент се огледахме взаимно. Макар че беше седнал, успях да забележа, че е висок. Набразденото му с бръчки лице имаше ясно изразена костна структура, а косата му беше гъста, по-скоро кремава на цвят, отколкото сива. Черните му вежди отхвърляха всеки намек за слабост, а очите под тях наблюдаваха остро и внимателно. Погледът му бързо ме прониза и изобщо не успях да разбера какво впечатление съм оставил у него. За първи път се почувствах леко обезпокоен, че не съм в най-добра форма.