Саймън Бекет: Убийства в Манхам

Дали са усетили миризмата, като са наближили? Вероятно да. Тя е достатъчно силна, за да проникне дори през запушените синуси на Сам. Сигурно са разбрали за какво става въпрос. Те не са градски момчета и познават смъртта в кръговрата на живота. Мухите също са ги подсетили със сънливото си бръмчене в горещината.

Трупът, който откриват, не е на овца или сърна, нито дори на куче, както очакват. Голото неузнаваемо тяло на Сали Палмър лежало на слънцето. То било изпълнено с движение. Под кожата й вряло и кипяло от ларви, които излизали през устата и носа, както и през други отвори на тялото. Ларвите извирали от тялото, образували купчина на земята и запълзявали в дълга нишка далече от мястото, където стоели братята Йейтс.

Надали има значение кой от двамата е реагирал пръв, но предполагам, че е бил Нийл. Както обикновено Сам е изчакал да види какво ще направи брат му и заедно са се втурнали първо към дома си, а после — към полицейския участък.

Накрая пристигнаха при мен.

Дадох на Сам слабо успокоително, както и антихистаминов препарат да облекчи сенната му хрема. По това време вече не само неговите очи бяха зачервени. Нийл също беше разстроен от откритието, макар да бе започнал да си възвръща тийнейджърската самоувереност. Така че предимно той ми разказа какво се беше случило. Вече започваше да пропуска неприятните детайли и историята, която щеше да разказва отново и отново, добиваше по-приемлив вид. По-късно, когато се случиха събитията от онова невероятно горещо лято, години по-късно, Нийл щеше да продължи да я разказва и хората щяха да приемат, че той е човекът, направил откритието, с което започна всичко.

Но не беше така. Просто до този момент не бяхме разбрали какво живее сред нас.

Пристигнах в Манхам преди три години. Беше влажен мартенски следобед. Влакът спря на гарата — малък перон насред пустошта — и пред очите ми се разкри мокрият от дъжда пейзаж, лишен както от форма, така и от всякакво човешко присъствие. Стоях с куфара в ръка, оглеждах околностите и почти не усещах дъжда, който се стичаше в яката ми. Около мен чак до хоризонта се простираше равна като тепсия блатиста местност и само на отделни места се виждаха малки групички дървета.

За първи път попадах в този край на реки и езера, за първи път бях в Норфолк. Беше впечатляващо и непознато. Потопих се в огромното празно пространство, вдишах студения влажен въздух и усетих как малко по малко започнах да се отпускам. Колкото и негостоприемен да беше пейзажът, бях извън Лондон, а това беше достатъчно.

Никой не ме посрещна. Не се бях уговорил някой да ме вземе от гарата, тъй като не бях планирал нещата толкова напред. Бях продал колата си, както и всичко останало, без да помисля как ще стигна до селото. Тогава все още не разсъждавах трезво. Ако изобщо се бях сетил за това, с присъщата на гражданина арогантност щях да предположа, че на гарата има таксита, магазин или нещо подобно. Но таксита нямаше, нямаше дори телефон. За момент съжалих, че съм оставил мобилния си. Взех си куфара и поех по пътя. Оказа се, че имам две възможности — наляво и надясно. Тръгнах наляво, без да се колебая. Не знам защо. След неколкостотин метра стигнах до кръстовище с избелял пътен знак. Беше наклонен на една страна и като че ли ми сочеше нещо под мократа пръст. Разбрах, че вървя в правилната посока.

Вече се смрачаваше, когато най-после стигнах до селото. Една-две коли ме задминаха по пътя, но не спряха. Като изключим тях, първите признаци на живот бяха няколко отдалечени една от друга ферми. В здрача точно срещу мен забелязах кулата на черквата, самотна насред полето. Появи се тротоар, тесен и хлъзгав от дъжда, но все пак по-удобен от пътеката край живия плет, по която вървях от гарата. След още един завой на пътя видях селото. То оставаше скрито до момента, в който влезеш в него.

Не приличаше на пейзаж от пощенска картичка. Не отговаряше и на представата ми за типично английско селце — беше твърде разпръснато и занемарено. В покрайнините имаше къщи отпреди войната, които отстъпваха на каменни къщи със стени, облицовани с парчета кремък. Колкото по-навътре навлизах в селото, толкова по-стари ставаха сградите. С всяка стъпка се връщах назад в историята. Блеснали от дъжда, къщите се гушеха една в друга, а безжизнените им прозорци ме гледаха с неприкрито подозрение.

След малко покрай пътя се заредиха магазини, които не работеха, а редиците къщи зад тях се губеха във вечерния здрач. Минах покрай училище, после покрай кръчма и стигнах до зелена площ насред селото, която бе обсипана с нарциси. Жълтите им фунийки се поклащаха в дъжда и бяха в странен контраст със заобикалящия ги червеникавокафяв пейзаж. Огромен кестен беше разперил голите си черни клони над тях. Зад него, обградена от полегналия, покрит с мъх зид на гробището, беше старата норманска черква, чиято кула бях видял от пътя. Също както и при старите къщи, нейните стени бяха покрити с кремък — твърдите камъни с големината на юмрук бяха устояли на стихиите. Мекият хоросан около тях се беше оронил под въздействието на времето и годините. Вратите и прозорците на черквата вече бяха започнали да се изкривяват, защото земята, върху която стоеше от векове, се движеше.