Саймън Бекет: Убийства в Манхам

Не отне много време. По-възрастният полицай затвори бележника си.

— Добре, а сега да отидем да погледнем. Кой от вас, момчета, ще дойде да ни покаже мястото?

Сам зарови глава в полата на майка си. Нийл не отговори, но лицето му пребледня. Едно нещо беше да разказваш, а съвсем друго да се върнеш пак там. Майка им разтревожено ме погледна.

— Мисля, че не е добра идея — казах аз.

Всъщност мислех, че е ужасна идея. Но достатъчно много работа си бях имал с полицаи, за да знам, че е по-добре да бъдеш дипломатичен, отколкото да им се противопоставяш.

— Как очаквате тогава да открием трупа, като нито един от нас не познава околността — настоя той.

— Имам карта в колата. Мога да ви покажа накъде да вървите.

Полицаят не се опита да скрие разочарованието си. Излязохме навън, примигвайки на яркото слънце. Къщата беше в самия край на редица малки каменни къщурки. Колите ни бяха паркирани на уличката. Извадих картата от ленд роувъра си, поставих я на капака и я отворих. Слънцето се отразяваше от горещия очукан метал.

— На около пет километра от тук е. Трябва да оставите колата и да прекосите през мочурището към гората. Според това, което момчетата казват, трябва да е някъде тук.

Очертах една местност на картата. Полицаят изсумтя.

— Имам по-добра идея. Щом не искаш момчетата да ходят там, заведи ни ти — предложи с лека усмивка. — Изглежда познаваш околността.

По лицето му прочетох, че нямам право на избор. Казах им да ме последват и тръгнах. Отвътре старият ленд роувър миришеше на нагорещена пластмаса. Отворих прозорците докрай. Стиснах волана и той опари ръцете ми. Наложих си да се успокоя, когато видях, че кокалчетата на пръстите ми са побелели.

Пътищата бяха тесни и лъкатушещи, но не беше далеч. Коловозът образуваше полукръг в твърдата земя. Паркирах колата си и вратата опря в пожълтелия жив плет. Полицейската кола рязко спря зад мен. Двамата полицаи излязоха. По-възрастният подръпваше панталоните си. По-младият, със слънчев загар и раздразнено от бръснене лице, изоставаше назад.

— Има пътека през мочурището. Води до гората. Просто вървете по нея неколкостотин метра.

По-възрастният полицай обърса потта от лицето си. Върху бялата му риза под мишниците се виждаха тъмни мокри петна. Долавяше се остра, парлива миризма. Погледна с присвити очи към далечната гора и поклати глава.

— Прекалено горещо е. Сигурно няма да искаш да ни заведеш до мястото — в гласа му имаше и надежда, и подигравка.

— В гората и аз ще се ориентирам, колкото и вие — отвърнах. — Просто гледайте да намерите ларвите.

По-младият се засмя, но веднага замълча, когато другият го изгледа лошо.

— Не трябва ли криминалната полиция да свърши това? — попитах аз.

— Няма да са много щастливи, ако ги извикаме заради един разложен елен — изсумтя той. — Обикновено така става.

— Момчетата казаха друго.

— Най-добре да проверя сам, ако не възразяваш. — Той махна към по-младия. — Хайде, да приключваме с това.

Наблюдавах ги, докато с мъка се промъкнаха през живия плет и се отправиха към гората. Не ме бяха помолили да ги чакам и не виждах никакъв смисъл да остана. Доведох ги, докъдето можах, нататък трябваше да се оправят сами.

Но не мръднах от мястото си. Върнах се при джипа и извадих бутилка вода изпод седалката. Беше топла, но устата ми беше пресъхнала. Сложих слънчевите си очила и се облегнах на прашния зелен калник. Стоях с лице към гората, накъдето се бяха насочили полицаите. Бяха навлезли в равното мочурище и вече не се виждаха. Горещият въздух миришеше на пара и метал, беше изпълнен с бръмченето и жуженето на насекоми. Две водни кончета танцуваха наоколо. Отпих от водата и погледнах часовника си. Днес кабинетът не работеше, но можех да си намеря и по-интересно занимание от това да стоя на пътя, за да чакам да видя какво са открили местните полицаи. Вероятно бяха прави. Сигурно момчетата са видели някое умряло животно. Страхът и въображението им бяха изиграли лоша шега.

Стоях на мястото си като закован.

След малко ги видях. Белите им ризи се поклащаха на фона на сухата трева. Отдалече беше ясно, че лицата им са пребледнели. По-младият очевидно не забелязваше, че ризата му е изцапана с повръщано. Мълчаливо му подадох бутилката с вода. Прие я с благодарност.

По-възрастният отбягваше погледа ми.

— Дявол да го вземе, никакъв сигнал няма тук — мърмореше той, докато отиваше към колата.

Опитваше се да върне предишната самонадеяност в гласа си, но не му се удаваше.