Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Ами добре тогава — макар че отговори рязко, в гласа му се долавяше смях. — Освен това работата е временна. И ще ви наглеждам.

Натисна някакво копче на бюрото си. Някъде далече в къщата прозвуча звънец.

— Ако пациентите ни позволят, обикновено вечеряме около осем. Може да си починете до тогава. Донесохте ли багажа със себе си, или ще пристигне по-късно?

— Донесох го със себе си. Оставих го при съпругата ви.

Той ме погледна стреснато, след това се усмихна малко смутено.

— Джанис се грижи за къщата. Аз съм вдовец.

Усетих, че в стаята е станало задушно. Кимнах.

— Аз също.

Така станах лекар в Манхам. Сега, три години по-късно, бях един от първите, който разбра какво са намерили братята Йейтс във Фарнам Ууд. Разбира се, никой не знаеше чий е трупът, поне в онзи момент. Като се има предвид състоянието му, момчетата не можеха да кажат дори дали е на мъж или на жена. Когато се озоваха в познатата обстановка на дома си, те дори не бяха сигурни дали тялото е било голо или облечено. В един момент Сам неочаквано каза, че е имало крила, после се почувства несигурен и замълча, а Нийл гледаше безучастно. Каквото и да бяха видели, то толкова ги бе изумило, че не знаеха с какво да го сравнят и сега паметта им отказваше да го възстанови. Бяха сигурни само, че е труп на човек. Описанието на огромното количество ларви подсказваше, че по тялото е имало рани, но ми беше ясно колко лесно може да се заблуди човек при вида на смъртта. Нямах причина да предполагам нещо по-лошо.

Поне тогава.

Поведението на майката изглеждаше още по-странно. Линда Йейтс седеше в скромната си всекидневна, прегърнала по-малкия си син, който се беше сгушил в нея, и унило гледаше яркия екран на телевизора. Бащата беше фермер и още не се беше прибрал от работа. Тя ме извика, след като момчетата се бяха върнали в къщи задъхани и на ръба на истерията. Въпреки че беше неделя следобед, в малко и усамотено място като Манхам лекарят винаги е на разположение.

Все още очаквахме полицията да дойде. Те очевидно не бързаха, но аз се чувствах длъжен да остана. Бях дал на Сам успокоително, което беше толкова слабо, че по-скоро имаше плацебо ефект. Изслушах неохотно историята, която по-големият брат ми разказа. Опитвах се да не обръщам внимание. Много добре знаех какво са видели.

Беше нещо, за което не исках да си спомням.

Прозорецът на всекидневната бе широко отворен, но през него не влизаше прохладен ветрец. Яркото следобедно слънце правеше навън всичко ослепително бяло.

— Сали Палмър е — каза изведнъж Линда Йейтс.

Погледнах я учудено. Сали Палмър живееше сама в малка ферма на края на селото. Тя беше привлекателна жена към трийсетте. Беше се преместила да живее в Манхам няколко години преди мен, след като бе наследила фермата от чичо си. Все още гледаше няколко кози и тъй като родът й беше от селото, хората не я смятаха за чужда. Със сигурност им беше по-близка, отколкото им бях аз, дори и сега. Но фактът, че беше писателка, я отделяше от останалите и караше съседите й да се отнасят към нея с нещо средно между възхищение и подозрение. Не бях чул някой да я е издирвал.

— Защо мислиш така?

— Защото я сънувах.

Не очаквах такъв отговор. Погледнах момчетата. Сам се беше поуспокоил и изглежда не ни слушаше. Но Нийл наблюдаваше майка си и ми стана ясно, че каквото и да си кажем тук, той ще го разнесе из селото, веднага щом излезе от къщи. Тя прие мълчанието ми за проява на скептицизъм.

— Сали стоеше на автобусната спирка и плачеше. Попитах я какво е станало, но тя не ми отвърна. Погледнах надолу по пътя и когато се обърнах, вече я нямаше.

Не знаех какво да отговоря.

— За всеки сън си има причина — продължи тя. — Точно така беше.

— Хайде, Линда, все още не знаем кой е. Всеки може да е.

Погледна ме така, сякаш искаше да ми каже, че греша, но не желаеше да спори с мен. Зарадвах се, когато на вратата се почука и полицаите дойдоха. И двамата бяха типични представители на провинциалната полиция. По-възрастният имаше червендалесто лице и по време на разговора често намигаше добродушно. При дадените обстоятелства това изглеждаше напълно неуместно.

— Значи смятате, че сте намерили труп, така ли? — започна той весело и ме погледна така, сякаш споделяше с мен някаква шега за възрастни, която момчетата не можеха да разберат.

Сам се гушеше в майка си, а Нийл смотолевяше отговорите на въпросите, респектиран от присъствието на униформени представители на властта в дома им.