Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Но страхът за Джени надделя над всичко. Необходимостта да направя нещо — каквото и да е — се надигаше в мен и заглушаваше превзетия монотонен глас на Скарсдейл, който достигаше до мен през отворената врата. От напрежение започна да ми се завива свят. Светлината в двора на черквата ми се струваше прекалено ярка. Въздухът бе изпълнен с толкова миризми, че започваше да ми се гади. Подсъзнателно се опитвах да си спомня нещо, но всичко изчезна, когато чух, че Скарсдейл затвори телефона. Миг след това излезе от канцеларията на черквата напълно удовлетворен от себе си.

— А сега, доктор Хънтър, казахте, че искате да ме помолите за услуга.

— Отивам при Карл Бренер. Искам да дойдете с мен.

— Нима? И защо трябва да направя това?

— Защото има по-голям шанс да послуша вас.

— За какво?

Хвърлих поглед към градинаря. Той се отдалечи, погълнат от работата си.

— Полицията е арестувала някого. Мисля, че може би грешат поради нещо, което Карл Бренер им е казал.

— По някаква случайност Бен Андерс има ли отношение към тази „грешка“?

Изражението на лицето ми му даде достатъчен отговор. Скарсдейл изглеждаше доволен от себе си.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но това вече не е новина. Видели са като го арестуват. Такова нещо едва ли може да се запази в тайна.

— Няма значение за кого става въпрос. Въпреки всичко мисля, че Бренер е дал на полицията грешна информация.

— Мога ли да попитам защо?

— Имат стара вражда с Бен. Сега е моментът да му отмъсти.

— Не знаете това със сигурност, нали така? — Скарсдейл сви устни критично. — И доколкото знам, Андерс ви е приятел.

— Ако е виновен, заслужава и най-страшното наказание. Но ако не е, полицията само си губи времето.

— Това ще реши полицията, а не лекарят на селото.

— Моля ви — опитвах се да запазя спокойствие.

— Съжалявам, доктор Хънтър, но мисля, че не разбирате за какво ме молите. Искате да се намесите в разследването на полицията.

— Искам да спася един човешки живот! — почти изкрещях. — Моля ви — повторих по-спокойно. — Не моля за себе си. Преди няколко дни Джени Хамънд стоеше в черквата, докато говорехте за необходимостта да се направи нещо. Може все още да е жива, но това няма да продължи много дълго. Няма… Не мога…

Гласът ми изневери. Скарсдейл ме наблюдаваше. Не можех да говоря повече, поклатих глава и понечих да си тръгна.

— Защо смятате, че Карл Бренер ще послуша мен?

Трябваше ми миг да се съвзема, преди отново да мога да говоря:

— Вие организирахте отрядите. Много по-вероятно е да обърне внимание на вас, отколкото на мен.

— Третата жертва — заговори той внимателно, — познавахте ли я?

Кимнах. Известно време очевидно обмисляше. В погледа му проблесна нещо, което не бях виждал преди. Трябваше ми малко време, за да разбера, че е съчувствие. След това то изчезна и на негово място се появи обичайното високомерие.

— Много добре — каза той.

Никога преди това не бях ходил в къщата на Бренер, но тя беше един от ориентирите сред местния пейзаж и човек трудно можеше да я пропусне. Намираше се на около два километра извън селото. До нея водеше черен път, който през лятото беше целият в дупки, а през останалата част от годината се превръщаше в кал и локви. Полята наоколо някога са били отводнени и са били обработваема земя. Сега постепенно отново се връщаха към предишното си състояние. В центъра на това място, заобиколена от боклук и отпадъци, се намираше къщата. Беше висока порутена сграда, толкова разкривена, че човек не можеше да види нито права линия, нито прав ъгъл. През годините към нея са били добавяни нови помещения — паянтови постройки, долепени до стените като пиявици. Покривът е бил поправян и сега беше покрит с гофрирана ламарина. Върху него се мъдреше огромна сателитна чиния.

По време на краткото ни пътуване Скарсдейл не пророни нито дума. Мирисът на плесен и кисело, който се излъчваше от него, се усещаше по-силно в затвореното пространство на колата. Ленд роувърът подскачаше по изровения път към къщата. Едно куче се спусна към нас с ожесточен лай, но когато слязохме от колата, не ни доближи. Почуках на вратата. Парченца стара боя се разхвърчаха наоколо. Една жена с изморен вид ни отвори почти веднага. Сетих се, че е майката на Карл Бренер.

Беше болезнено слаба, с провиснала сива коса и толкова бледа, все едно някой бе отнел всичките й жизнени сили. Беше вдовица и като се има предвид какво семейство бе отгледала сама, ставаше ясно кой бе направил всичко това. Въпреки жегата върху избелялата си рокля носеше домашно плетена жилетка. Подръпваше я непрекъснато, докато примигваше срещу мен, без да продума.