Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Бях прекарал по-голямата част от нощта буден. Седях на стола и едновременно се надявах и страхувах, че Макензи може да се обади. Но телефонът мълчеше. В пет часа станах и взех душ. Излязох навън и като вцепенен наблюдавах как светът около мен се пробужда. Останах така около час, след това влязох вътре. Не исках да пусна радиото. Знаех каква ще е водещата новина. Скоро обаче тишината в къщата започна да ме потиска, а неизвестността правеше нещата още по-лоши. Когато стана време за новините в осем, не издържах повече и включих радиото.

Въпреки това не очаквах да чуя нищо ново. Тъкмо бях започнал да си правя кафе, наливах вода в кафеварката и първите няколко секунди от новината бяха заглушени от шума на течащата вода. Чух думите „арест“ и „заподозрян“ и моментално спрях водата.

„… самоличността му не се разкрива, но полицията потвърди, че миналата нощ е арестувала местен човек във връзка с похищението над учителката Джени Хамънд…“

Говорителят премина към следващата новина. А какво ставаше с Джени? Искаше ми се да изкрещя. Ако са арестували някого, защо не са я намерили? Осъзнах, че все още стискам кафеварката. Захвърлих я на масата и сграбчих телефона. „Хайде, отговори“ — молех се, докато набирах телефона на Макензи. Иззвъня няколко пъти и точно когато очаквах да се включи гласовата поща, той отговори.

— Намерихте ли я? — запитах настойчиво, преди да успее да каже каквото и да е.

— Доктор Хънтър?

— Намерихте ли я?

— Не. Виж, не мога да говоря в момента. Ще ти се обадя…

— Не затваряй! Кой е арестуваният?

— Не мога да ти кажа.

— Хайде, за Бога!

— Още не му е повдигнато обвинение и затова не можем да съобщим името му. Знаеш как са тези неща — говореше все едно се извиняваше.

— Той каза ли ви нещо?

— Все още го разпитваме.

С други думи, не.

— Защо не ми каза? Обеща да ми се обадиш, ако се случи нещо.

— Беше много късно. Щях да ти съобщя тази сутрин.

— Да не би да си се притеснявал, че ще ме обезпокоиш?

— Виж, знам, че си разтревожен, но това е полицейско разследване…

— Зная. Нали и аз участвам в него, или си забравил?

— Когато мога да ти съобщя нещо, ще го направя. Но точно в момента разпитваме заподозрян и това е всичко, което мога да ти кажа.

Подтиснах желанието си да му се разкрещя. Не беше от хората, които се поддават на заплахи.

— По радиото чух, че е местен човек. — С всички сили се мъчех да бъда спокоен. — Това означава, че съвсем скоро всички в селото ще знаят кой е, независимо дали ви харесва или не. В крайна сметка и аз ще разбера. Просто в следващите няколко часа ще се чудя кое отговаря на истината и кое не. — Изведнъж усетих, че нямам никакви сили да споря. — Моля те, кажи ми. Трябва да знам.

Той се поколеба. Мълчах. Оставях му време да се убеди, че може да го направи. Чух го как въздъхна.

— Изчакай.

Звуците в слушалката бяха неясни. Предполагам, че се отдалечаваше, за да не могат хората около него да го чуят. Когато се обади отново, гласът му бе приглушен:

— Казвам ти го строго поверително, ясно ли е?

Не си направих труда да отговоря.

— Бен Андерс е.

Бях се подготвил да чуя познато име, но не и това.

— Докторе? Чуваш ли ме? — попита Макензи.

— Бен Андерс? — повторих зашеметен.

— Колата му е била забелязана близо до къщата на Джени Хамънд по-рано същата сутрин, когато изчезна.

— Това ли е всичко?

— Не, не е — отговори ми той сърдито. — В багажника открихме приспособления за правене на капани — тел, ножица за рязане на тел, дървени колове.

— Той е пазач в резервата, сигурно ги използва при работата си.

— Тогава защо колата му е била пред къщата на Джени Хамънд?

Все още се мъчех да възприема новината. Нещата започнаха да ми се проясняват.

— Кой я е видял там?

— Не мога да ти кажа това.

— Някой е подал сигнал, нали така? Анонимен сигнал?

— Какво те кара да мислиш така? — долових подозрение в гласа му.

— Знам кой е подал сигнала — бях напълно сигурен в думите си. — Карл Бренер. Нали си спомняш, че ти казах, че според Бен той бракониерства. Преди няколко вечери се сбиха и Бренер загуби.

— Това още нищо не означава — упорито отрече Макензи.

— Означава, че трябва да попиташ Бренер какво знае за случая. Не мога да повярвам, че Бен има нещо общо с тази история.

— Защо не? Защото ти е приятел? — Макензи вече беше ядосан.

— Защото съм убеден, че е бил наклеветен.

— Мислиш ли, че не се сетихме за това? И преди да попиташ, нека ти кажа, че Бренер има солидно алиби, докато твоят приятел Андерс няма. Ти знаеше ли, че е бивше гадже на Сали Палмър?