Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Непрекъснато си мисля, че аз съм причината за всичко това.

— Стига, Дейвид, не говори глупости.

— Трябваше да предвидя какво ще се случи.

Помислих си, че може би наистина съм знаел предварително. Сетих се, че Кара ме предупреди в съня ми. Внимавай! Но аз предпочетох да не обръщам внимание.

— Това са глупости — ядоса се Хенри. — Има неща, за които нищо не можеш да направиш, просто се случват. И ти знаеш това не по зле от мен.

Прав беше, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Останах още около час. През по-голямата част от времето просто седяхме и мълчахме. Пиех бавно от уискито си. Не му позволих да ми налее още. Не исках да се напия. Изкушавах се да го направя, но знаех, че алкохолното опиянение с нищо не помага. Когато онова усетих, че не ме сдържа на едно място, станах и излязох. Хенри толкова страдаше, че не може да помогне, че започнах да го съжалявам. Но тревогата за Джени не ми позволи да мисля за нищо друго.

Когато минах през селото, видях, че полицаите обикалят от къща на къща. Беше демонстрация на активност, от която нямаше да излезе нищо. Усетих в себе си надигащ се гняв, докато ги наблюдавах как методично си губят времето. Подминах къщата си. Знаех, че вътре няма да се почувствам по-добре. Отправих се към покрайнините на селото и тогава видях, че група мъже са препречили пътя. Намалих. Повечето от тях познавах по физиономия. Дори Рупърт Статън беше там. Изглежда пак бе успял да се откачи от полата на майка си.

Най-отпред стоеше Карл Бренер.

Всички се загледаха в колата. Нямаха никакво намерение да се отместят. Подадох глава през отворения прозорец.

— Какво става?

Бренер плю на земята. По лицето му още имаше синини — там, където Бен го беше удрял.

— Не си ли чул? Отвлякоха още една.

Имах усещането, че някой ме удари с юмрук право в сърцето. Щом беше изчезнала и четвърта жена, това означаваше само едно — нещо вече се бе случило с Джени. Бренер продължи, без да ми обръща внимание:

— Учителката от училището. Хванал я този следобед.

Каза още нещо, но не го чух. Кръвта нахлу в главата ми и вече не чувах нищо. Осъзнах, че не ми казва нищо ново.

— Къде отиваш? — попита настойчиво, явно не беше забелязал ефекта от думите си.

Можех да му кажа. Можех да му обясня или да си измисля някаква причина. Но като го гледах как се прави на важен в новата си роля, насочих гнева си към него:

— Не е твоя работа.

Той ме изгледа слисано.

— На посещение ли отиваш?

— Не.

Бренер раздвижи раменете си колебливо, като боксьор, който се подготвя за мач.

— Никой не може да мине оттук, без да ни каже къде отива.

— Какво ще направиш? Ще ме свалиш от колата ли?

Тогава се обади един от останалите мъже. Беше Дан Марсдън, ратаят, когото лекувах, когато нарани крака си в един от капаните, заложени от убиеца.

— Хайде, доктор Хънтър, не го приемайте лично.

— Защо? На мен ми изглежда съвсем лично.

Бренер си беше възвърнал обичайната агресивност.

— Какво става, докторе? Да не би да криеш нещо?

Изрече го така, че думата прозвуча като обида. Но преди да успея да отговоря, Марсдън го хвана за ръката.

— Остави го, Карл. Той й беше приятел.

Беше. Стиснах здраво волана, а те ме гледаха с насмешливо любопитство.

— Махнете се от пътя ми — казах аз.

Бренер сложи ръката си на вратата.

— Не, докато…

Настъпих газта и го отхвърлих настрани. Мъжът, който стоеше пред мен отскочи, когато ленд роувърът профуча край него. За миг зърнах стреснатите им физиономии, след което останаха зад гърба ми. Чух гневните им викове, но не намалих. Едва когато се изгубиха от погледа ми, се поуспокоих и започнах да разсъждавам разумно. Какво, по дяволите, си въобразявах, че правя? Чудесен лекар, няма що! Можех да нараня някого. Или да направя нещо още по-лошо.

Карах безцелно известно време, докато накрая усетих, че съм се отправил към кръчмата, която посетихме с Джени преди няколко дни. Натиснах рязко спирачката. Дори мисълта да отида там отново ми изглеждаше противна. Някой изсвири зад гърба ми. Отбих от пътя, изчаках го да ме задмине, обърнах колата и се отправих обратно.

Мъчех се да избягам от случилото се, но знаех, че не мога. Докато се прибирах обратно към Манхам, се чувствах изтощен. От Бренер и приятелите му нямаше и следа. Устоях на изкушението да отида до къщата на Джени или да се обадя по телефона на Макензи. Нямаше никакъв смисъл. Ако нещо се беше случило, много скоро щях да науча.

Влязох в къщата. Налях си едно уиски, въпреки че не ми се пиеше. Седнах навън и се загледах в залеза. И моето сърце потъваше заедно със слънцето. Вече беше изминал половин ден, откакто Джени беше отвлечена. Можех да си кажа, че все още има надежда, че престъпникът не бе убил другите си две жертви веднага. В това обаче нямаше нищо утешително. Съвсем нищо.