Саймън Бекет - Убийства в Манхам

От Джени нямаше и следа.

Когато пристигнах, полицаите не искаха да ме пуснат да вляза. Вече бяха оградили къщата с лента и шумна група деца и съседи наблюдаваха от улицата движението на униформените мъже. Един млад полицай, който непрекъснато хвърляше нервни погледи към ливадата и полята, препречи пътя ми, когато тръгнах към вратата. Отказваше да ме слуша и нищо чудно, като се имаше предвид в какво състояние бях изпаднал. Едва когато Макензи дойде и с жест ме накара да замълча, ме пуснаха да вляза.

— Не пипай нищо — нареди ми той, докато влизах вътре.

— Знам, да не съм ти някой новак!

— Тогава не се дръж като такъв.

Понечих да му отвърна ядосано, но се спрях. Беше прав. Поех дълбоко въздух. Опитвах се да се контролирам. Макензи ме наблюдаваше с любопитство.

— Колко добре я познаваш?

Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Разбира се, не можех да го направя.

— Наскоро започнахме да излизаме заедно.

Свих юмруци, когато видях как двама от криминалистите снемат отпечатъци от слушалката на телефона.

— Колко сериозни бяха отношенията ви?

Погледнах го. След миг той кимна отсечено с глава.

— Съжалявам.

Не съжалявай! Направи нещо! Но полицията вече правеше всичко възможно. Чухме как един полицейски хеликоптер преминава над нас, а в поляните и ливадите наблизо се виждаха мъже в униформи, които бяха започнали претърсването.

— Разкажи ми отново какво стана — нареди Макензи.

Разказах му. Все още не можех да повярвам, че това се случва в действителност.

— Сигурен ли си точно колко беше часът, когато каза, че се звъни на вратата?

— Сигурен съм. Погледнах часовника си, за да видя в колко ще успея да се прибера.

— И не чу абсолютно нищо?

— Не! Господи, това става насред обяд. Как може някой просто да позвъни на вратата и да я отвлече от къщи? Селото гъмжи от полицаи. Какво, по дяволите правиха те?

— Виж, знам как се чувстваш, но…

— Не, не знаеш! Някой трябва да е видял нещо!

Въздъхна, после отново заговори търпеливо, което, както по-късно осъзнах, се случва изключително рядко.

— Разпитваме всички съседи. Но нито една от къщите наоколо не гледа към двора. Има черен път, който минава през ливадата и води до задния двор. Може да е дошъл по този път с кола или микробус, и да се е върнал обратно пак по него, и нито един от съседите да не го е забелязал.

Погледнах през прозореца. В далечината огледалната повърхност на езерото изглеждаше съвсем гладка и невинна. Макензи се досети какво си мислех.

— Няма следи от лодка. Хеликоптерът все още проверява, но…

Нямаше нужда да ми обяснява. Бяха изминали по-малко от десет минути от момента, в който Джени отвори вратата до пристигането на полицията. Но това време беше достатъчно за човек, който познава околностите, да изчезне и да отвлече още някого със себе си.

— Защо не е викала за помощ? — попитах доста тихо.

Тонът ми беше признак на отчаяние, а не на успокоение.

— Не може да се е предала без борба.

Преди Макензи да успее да ми отговори, навън настъпи оживление. В следващия миг Тина влетя в къщата, изглеждаше пребледняла и ужасена.

— Какво е станало? Къде е Джени?

Успях само да поклатя глава. Тя се огледа наоколо като обезумяла.

— Той беше, нали? Хванал я е.

Опитах се да кажа нещо, но не успях. Тина вдигна ръце пред устата си.

— О, не. Господи, моля те, недей!

Разплака се. Поколебах се, после протегнах ръка и я докоснах. Тя се облегна на мен и се разрида.

— Сър.

Един от криминалистите се приближи към Макензи. Държеше найлонов плик за събиране на веществени доказателства. В него имаше нещо, което приличаше на смачкан мръсен парцал.

— Намерих го покрай живия плет долу, на ъгъла — обясни той. — Има дупка в плета, достатъчно голяма, за да може човек да се промуши през нея.

Макензи отвори плика и подуши внимателно. Подаде ми го, без да каже нищо. Миризмата беше слаба, но не можеше да се сбърка.

Хлороформ.

Не участвах в издирването. Първо, защото не исках да се отдалеча и да не мога да научавам последните новини. Около Манхам имаше много места, където мобилните телефони се превръщаха в напълно ненужна вещ, защото нямаха обхват. Не исках да рискувам да се озова сред мочурищата или горите и да се окаже, че нямам връзка с никого. Освен това знаех, че претърсването е загуба на време. Нямаше да открием Джени, като се влачим напосоки из околностите на Манхам. Не и докато похитителят й не искаше да го направим.