Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Но се случи сега — напомни му Макензи. — В единствената вечер, когато забрави да заключиш вратата.

Хенри сведе поглед към скута си.

— Всъщност… може би не се е случило само веднъж. На няколко пъти напоследък, аз… Когато стана сутрин, намирам вратата отворена. Само веднъж или два пъти. Обикновено си напомням, че трябва да заключа — добави той прибързано. — Обаче… изглежда, напоследък нещо… започвам да забравям.

— Забравяш — гласът на Макензи звучеше безизразно. — Но сега за първи път някой влиза в къщата, нали така?

Искаше ми се да отговоря вместо Хенри, да кажа, че това се случва за първи път. Тогава видях измъченото му изражение.

— Ами, аз — нервно въртеше ръцете си. — Не съм сигурен.

Макензи продължи да го наблюдава внимателно. Хенри отчаяно сви рамене.

— Работата се състои в това, че на няколко пъти ми се стори, че нещата в шкафа са… разместени.

— Разместени? Искаш да кажеш, че нещо липсваше?

— Не знам, не съм много сигурен. Може паметта да ми изневерява. — Погледна ме засрамено. — Съжалявам, Дейвид. Трябваше да ти кажа. Но се надявах… Мислех си, че ако се старая повече…

Вдигна ръце, после ги отпусна безпомощно. Не знаех какво да кажа. Никога не се бях чувствал толкова виновен, дето го карах да ме замества напоследък. Винаги съм смятал, че е напълно здрав, като изключим физическия му недъг. Сега, в ранните сутрешни часове, видях признаци, които не бях забелязал преди. Под очите му имаше дълбоки сенки, кожата по брадата и врата му висеше. Изглеждаше болен и стар и причината за това не беше току-що преживяният шок.

Улових погледа на Макензи, исках да му подскажа да не го притиска така. Той сви устни и ме отведе настрани. Оставихме Хенри да седи печален с чаша чай в ръка, приготвен от една млада полицайка.

— Разбираш ли какво означава това? — започна Макензи.

— Разбирам.

— Това може би не се случва за първи път.

— Разбирам.

— Добре, защото твоят приятел може да си загуби разрешителното. Щеше да е достатъчно неприятно, ако бяха наркомани, но в момента става въпрос за сериен убиец. И сега излиза, че е имал възможност да влиза тук и да изнася каквото си поиска. И Бог знае от кога!

Спрях се, преди отново да кажа „разбирам“.

— Трябва да има някакви познания по медицина, за да знае какво да вземе. И как да го използва.

— О, стига! Този човек е убиец! Да не мислиш, че ще се притеснява за точната дозировка. И не е необходимо да си неврохирург, за да знаеш какво се прави с хлороформ.

— Ако е бил тук и преди, защо не е взел цялото шише? — попитах аз.

— Може би не е искал да се разбере какво е взел. Ако тази вечер не го беше изненадал, нищо нямаше да открием, нали така?

Не можех да оспоря това. Чувствах се виновен, като че ли аз бях проявил нехайство, а не Хенри. Бях му съдружник. Трябваше да бъда по-внимателен и да забележа какво става наоколо. А също така и с него.

Най-после полицаите си свършиха работата и аз си тръгнах. Птиците вече започваха сутрешните си надпявания, когато положих глава върху възглавницата.

Стори ми се, че почти веднага се събудих.

За първи път от няколко дни насам сънувах същия сън. Беше жив, както винаги, но този път нямах чувството, че отново съм ги загубил. Бях тъжен, но спокоен. Алис я нямаше в съня ми, беше само Кара. Разговаряхме за Джени. „Всичко е наред — беше ми казала Кара с усмивка. — Така трябва да бъде.“

Приличаше по-скоро на сбогуване — дълго отлагано, но неизбежно. Въпреки това споменът за последните й думи, които тя изрече с познатата ми строга загриженост, оставиха в мен усещане за тревожност.

Внимавай!

Не знаех за какво трябваше да внимавам. Разсъждавах известно време върху това и после осъзнах, че се опитвам да анализирам собственото си подсъзнание. В края на краищата това беше само сън.

Станах и си взех душ. Въпреки че бях спал само няколко часа, чувствах се отпочинал, все едно бях прекарал цялата нощ в леглото. Тръгнах рано за лабораторията. Исках да се отбия да видя как е Хенри. Тревожех се за него след това, което се случи през нощта. Изглеждаше ужасно и не можех да не се чувствам отговорен за това. Ако не беше така изморен от работата, която го бях принудил да поеме, сигурно нямаше да забрави да заключи вратата.

Влязох в къщата и го извиках по име. Никой не отговори. Отидох в кухнята, но и там го нямаше. Опитвах се да подтисна зараждащото се тревожно чувство. Казах си, че сигурно още спи. Обърнах се, за да изляза от кухнята, хвърлих един поглед през прозореца и се заковах на място. През градината се виждаше част от стария дървен кей, там където навлизаше в езерото. Инвалидният стол на Хенри стоеше на кея.