Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Предницата на ризата ми бе раздрана с нож.

След бурните събития от предишната нощ следващият ден започна като всеки друг. Това беше много показателно. Така си мислех по-късно, като се връщах към отминалите събития. От опит трябваше да знам, че нещастието никога не е предизвестено. И когато се случи, бях напълно неподготвен.

Както и всички останали.

Стана почти четири часът, докато полицаите привършиха с огледа. Спуснаха се върху нас като вихрушка, правеха снимки, вземаха проби за пръстови отпечатъци и задаваха въпроси. Пристигна и Макензи. Изглеждаше уморен и раздърпан, като човек, който току-що се е събудил от лош сън.

— Разкажи ми отново. Казваш, че някой е нахлул в къщата, нападнал те е с нож и е избягал, без да успеете да видите кой е?

— Беше тъмно — бях уморен и раздразнителен.

— Значи не ти се стори познат, така ли?

— Не, съжалявам.

— И ако го видиш отново, няма да можеш да го разпознаеш?

— Много бих искал да мога, но както ти казах, беше прекалено тъмно.

Хенри също не можеше да им помогне. През цялото време си е бил в спалнята. Нищо не бе усетил, докато не чул шума. Тогава излязъл и ме видял да се връщам след неуспешния ми опит да догоня крадеца. Ако нещата се бяха разиграли по друг начин, на сутринта Манхам щеше да научи за още едно убийство. Може би дори две.

Ако съдя по отношението на Макензи към нас по време на разпита, това беше най-малкото, което заслужавахме.

— И нямате никаква представа какво още може да е откраднал?

Можех само да поклатя глава. Шкафът с лекарствата не беше докоснат. Нищо не липсваше и от хладилника, където държахме ваксините и другите лекарства, които трябваше да се съхраняват на студено. Хенри беше единственият, който знаеше какво има в претрупаната с вещи витрина на другия шкаф. И докато криминалистите не свършеха работата си, не можеше да каже със сигурност какво липсва и какво не.

Макензи потърка нервно носа си. Очите му бяха зачервени, гледаше ядосано.

— Хлороформ — в гласа му имаше отвращение. — Даже не съм сигурен дали не нарушавате някой закон, като държите такова нещо тук. Не знаех, че лекарите все още го използват.

— Не го използваме. Това е просто един от любопитните експонати на Хенри. Ако потърсиш, можеш да намериш дори една стара стомашна помпа.

— Не ме интересува стомашната ви помпа. Онзи негодник е достатъчно опасен и без шише, пълно с гадна упойка! — спря се. — Как, по дяволите, е влязъл вътре?

— Аз го пуснах.

И двамата се обърнахме. Хенри тъкмо влизаше през вратата. Бяхме в кабинета ми, една от малкото стаи на долния етаж, която можехме да използваме, без да се притесняваме, че ще унищожим доказателствата. Винаги оставях кабинета си заключен. Настоях Хенри да си почине от разпита. Нахлуването с взлом в къщата му го беше разстроило достатъчно, а дългият разпит още повече беше влошил положението му. Сега изглеждаше малко по-добре, въпреки че все още беше блед.

— Вие го пуснахте вътре — повтори Макензи безизразно. — Малко по-рано казахте, че не сте знаели, че има някой в къщата.

— Точно така. Но въпреки това вината е моя. Замислих се и… — пое дълбоко въздух. — Ами, аз… Всъщност не си спомням дали заключих вратата на кухнята, преди да си легна.

— Мисля, че споменахте, че сте я заключили.

— Да, предполагам, че съм го направил. Искам да кажа, че винаги я заключвам. По правило, така да се каже.

— Но не и тази вечер.

— Не съм сигурен. — Хенри се изкашля, очевидно се чувстваше ужасно притеснен. — Явно не съм.

— Ами шкафът? И той ли беше отключен?

— Не знам. — Изглеждаше напълно изтощен. — Ключовете са в чекмеджето на бюрото ми. Може да ги е намерил… — гласът му заглъхна.

Макензи едва сдържаше нервите си.

— Колко души знаеха за хлороформа?

— Един Господ знае. Тук е отпреди аз да дойда. Никога не съм си мислел, че е някаква тайна.

— Значи всеки, който е влизал в кабинета, може да го е видял?

— Предполагам, че е така — съгласи се Хенри неохотно.

— Това е лекарски кабинет — обясних на Макензи. — Всеки знае, че тук може да има опасни субстанции. Транквиланти, седативи и всякакви други.

— Които трябва да се държат заключени — поясни Макензи. — В крайна сметка човекът просто е влязъл и е взел каквото му е било необходимо.

— Виж, да не твърдиш, че съм го поканил — избухна Хенри.

— Не мислиш ли, че и без това се чувствам достатъчно зле? От трийсет години съм лекар и нищо подобно не се беше случвало преди!