Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Никак не ми се искаше да отида да си го взема. Но, от друга страна, не желаех да се появя в къщата на Джени, без да съм я предупредил. Само защото бях намерил отговорите на въпросите си, не значеше, че и тя е направила същото. Освен това все още бях лекарят на селото. В момента жителите на Манхам можеха да имат някои резерви към мен, но това съвсем не означаваше, че не трябваше да имат връзка. Така че, когато наближих селото, се отправих към кабинета, за да взема телефона си.

Уличните лампи светнаха, докато се движех надолу по главната улица. Малко преди да стигна до полицейската каравана на площада, видях група мъже, които стояха под светлината на една от лампите. Предположих, че това е един от отрядите на Скарсдейл. Впериха в мен подозрителни погледи и ме изгледаха на мъждукащата жълтеникава светлина, докато отминах.

Подминах ги, отклоних се от главната улица и поех по алеята, която водеше към къщата на Хенри. Чакълът хрущеше под гумите на колата. Изкачих се по възвишението, спуснах се надолу и фаровете осветиха фасадата на къщата. Прозорците бяха тъмни. Това не ме изненада, тъй като Хенри обикновено си лягаше рано. Не исках да го будя, затова вместо да вляза през главния вход, заобиколих и влязох през задната врата направо в кабинета. Бях извадил ключа си, за да отключа френския прозорец, когато забелязах, че вратата към кухнята е отворена. Нямаше да обърна никакво внимание, ако лампата беше запалена. Но в кухнята беше тъмно, а знаех, че Хенри никога няма да си легне, без да заключи.

Прекосих и надникнах в нея. Всичко си беше на мястото. Пресегнах се към ключа на лампата и се спрях. Някакъв инстинкт ми подсказа, че нещо не е наред. За момент си помислих дали да не се обадя на полицията. Но какво щях да им кажа? Може би въпреки всичко Хенри просто беше забравил да заключи вратата, след като е бил в градината. И без това мнението на селото за мен не беше много добро, оставаше само да се разчуе как глупаво съм постъпил. Вместо това влязох във вестибюла.

— Хенри? — извиках достатъчно високо, за да ме чуе, ако не спи, и все пак не толкова силно, че да го събудя, ако е заспал.

Никой не ми отговори. Кабинетът му беше в далечния край на вестибюла, зад ъгъла. Тръгнах към него, като все още си мислех, че реагирам пресилено. Вратата беше открехната, виждаше се, че лампата свети. Спрях се и се заслушах да доловя някакво движение. Сърцето ми биеше толкова силно, че не успях да чуя нищо друго. Сложих ръка върху вратата и я бутнах лекичко, за да я отворя.

Изведнъж някой я дръпна силно изпод ръката ми. Изблъска ме встрани и една огромна сянка излетя от стаята. Пресегнах се, да я хвана и усетих, че въздухът пред мен се раздвижи. Ръката ми стисна някаква груба, мазана материя и след това нещо ме блъсна в лицето. Залитнах назад, а човекът пред мен се спусна към кухнята. Когато стигнах до нея, видях, че задната врата се полюшва на пантите си. Спуснах се да го преследвам, и тогава се сетих за Хенри.

Спрях се само да затворя и да заключа вратата към градината. След това изтичах към кабинета му. Стигнах до вестибюла и лампите светнаха.

— Дейвид? Какво, по дяволите, става?

Хенри се придвижваше с количката си от спалнята си към вестибюла. Беше разрошен и стреснат.

— Имаше някой тук. Избяга, щом ме усети.

Сега, след като всичко беше отминало, приливът на адреналин ме накара да се разтреперя. Влязох в кабинета. С облекчение видях, че металният шкаф е заключен. Който и да бе влизал, поне не бе успял до стигне до лекарствата. Тогава забелязах шкафа със стъклени вратички, в който Хенри държеше медицинската си колекция. Вратичките бяха отворени, предметите вътре — разхвърлени.

Хенри изруга и се приближи към него.

— Не пипай нищо. Полицията ще провери за отпечатъци от пръсти — предупредих го. — Имаш ли някаква представа какво липсва?

Беше се загледал неуверено в бъркотията.

— Не съм сигурен…

Още докато говореше, забелязах какво липсва. Откакто работех тук, на най-горната полица събираше прах едно старо шише. То беше от зелено стъкло, набраздено вертикално, така както едно време са маркирали отровата. Сега шишето го нямаше.

До този момент смятах, че крадецът е търсил наркотици. Дори в Манхам имаше наркомани. Но се съмнявам, че дори най-изпадналият от тях би откраднал шише с хлороформ.

Възклицанието на Хенри ме върна към действителността:

— Господи, Дейвид, добре ли си?

Гледаше втренчено към гърдите ми. Тъкмо щях да го попитам какво иска да каже и тогава видях. Спомних си, че усетих как въздухът се раздвижи, когато се пресегнах да сграбча крадеца във вестибюла. Сега разбрах какво бе станало.