Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Аз обаче бях твърде зает с Джени и работата ми в лабораторията и не се тревожех от това.

Когато влязох, Джанис разтребваше чакалнята, връщаше столовете по местата им и подреждаше оръфаните списания.

— Днес е доста спокойно — отбелязах аз.

Тя вдигна от пода един пъзел и го постави обратно в дървената кутия при другите играчки.

— По-добре, отколкото да е пълно с подсмърчащи и хипохондрици.

— Права си.

Оценявах тактичността й. Знаеше не по зле от мен, че пациентите ми стават все по-малко.

— Къде е Хенри?

— Почива си. Мисля, че тазсутрешният прием го умори доста. Въобще не гледай така. За нищо не си виновен.

Джанис знаеше, че правя нещо за полицията, макар и не точно какво. Нямаше начин да го скрия от нея, а и нямаше защо. Вярно е, че обичаше да клюкарства, но знаеше къде да спре.

— Добре ли е? — попитах разтревожен.

— Просто е уморен — погледна ме многозначително. — Тази седмица щеше да е годишнината от сватбата им.

Бях забравил. Твърде много неща ставаха наоколо и бях забравил коя дата сме. Но обикновено по това време на годината Хенри винаги беше потиснат. Никога не говореше за това. Но нали и аз не споменавах годишнината от моята сватба.

— Щяха да станат трийсет години — продължи Джанис шепнешком. — Предполагам, че по тази причина се чувства още по-зле. Затова за него е по-добре да работи. Помага му да не мисли. — Лицето й доби по-сурово изражение. — Срамота е, че…

— Джанис — предупредих я аз.

— Така е. Не го заслужаваше. Той заслужаваше някоя по-добра.

Изрече думите наведнъж. Беше почти разплакана.

— Добре ли си? — попитах я.

Кимна и се усмихна боязливо.

— Извинявай. Но не мога да го гледам как се разстройва за… — прекъсна мисълта си. — А и всичко останало, което става наоколо… Всички се чувстваме съсипани.

Отново се засуети около списанията. Приближих я и ги взех от ръцете й.

— Виж какво, тази вечер се прибери по-рано вкъщи.

— Щях да пусна една прахосмукачка…

— Мисля, че ще оцелеем дори да не изчистиш тази вечер.

Тя се засмя. Отново си беше предишната Джанис.

— Ако наистина…

— Разбира се. Искаш ли да те закарам вкъщи?

— Не. Вечерта е толкова хубава, ще се поразходя.

Не настоявах. Живееше само на неколкостотин метра и през по-голямата част се движеше по главния път. В един момент стремежът към сигурност се превръщаше в параноя. Въпреки всичко я наблюдавах, докато вървеше по алеята за коли.

Върнах се при списанията, които беше оставила, и направих немного успешен опит да ги подредя. Между тях намерих някои стари броеве от бюлетина, който местната енория издаваше. Очевидно бяха оставени от пациенти и никой не ги беше изхвърлил. Пуснах ги в кошчето и тогава една от страниците привлече погледа ми.

Извадих я обратно от кошчето. От нея Сали Палмър ми се усмихваше широко. Под снимката й имаше кратък текст, посветен на „известната писателка“ от Манхам. Бюлетинът беше издаден няколко седмици преди убийството й. Не го бях виждал преди и сега, след смъртта й, това доста ме разстрои. Започнах да го чета и изведнъж усетих, че се задушавам. Седнах и го прочетох отново.

След това позвъних на Макензи.

Той прочете статията мълчаливо. Когато му позвъних, се оказа, че е бил в полицейската каравана. Казах му за бюлетина и дойде веднага. Ръцете и вратът му бяха силно изгорели от слънцето. Прочете историята, затвори страницата, а по лицето му не се четеше нищо.

— Е, какво мислиш? — попитах аз.

Потърка с пръст носа си, който се белеше.

— Може да е съвпадение.

В момента се държеше точно като полицай. Не беше никак словоохотлив. Може би беше прав, но аз лично се съмнявах. Вдигнах бюлетина и прочетох статията отново. Беше съвсем кратка, от тези, които запълват мястото, когато няма други новини. Заглавието беше „Животът на село дава крила на въображението на местна писателка“. Беше свързано с последния абзац:

„Сали Палмър казва, че животът в Манхам й помага да пише романите си. «Обичам да съм близо до природата. Това помага на въображението ми да полети. То е най-хубавото нещо, след това да имаш крилата на птиците», казва признатата от критиката писателка.“

Оставих бюлетина.

— И ти твърдиш, че е съвпадение фактът, че седмица след като е казала това, някой забива в гърба и лебедови крила?

Макензи видимо се подразни.

— Казах, че може да е съвпадение. Не мога нищо да твърдя със сигурност само заради няколко реда, надраскани в един бюлетин.

— А как по друг начин можеш да си обясниш лебедовите крила?