Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Едва на следващата сутрин видяла какво било оставено навън. На двора лежала мъртва лисица. Била оставена съвсем внимателно, като че ли някой специално го бил направил. Ако Тина знаеше за лебедовите крила или за патицата, или за някое от другите мъртви животни, които убиецът внимателно беше използвал, за да разкраси жертвите си, тя нямаше да постъпи така.

Но не знаеше. Беше си селско момиче. Затова не се поколебала, вдигнала лисицата с една лопата и я изхвърлила на боклука. Доколкото можала да прецени от раните й, най-вероятно е пропълзяла в двора, след като е била преследвана от кучета. А може и някой да я е прегазил с кола. Можеше и да спомене на Джени за това между другото. Която пък вероятно щеше да ми каже. Обаче тази вечер Джени не се прибра в къщи. Беше все още при мен и когато по-късно се видели с Тина, съвсем естествено темата на разговора им нямала нищо общо с умрели животни.

И така Тина не каза на никого за лисицата. Едва след няколко дни, когато стана съвсем очевидно защо е била поставена там, си спомни за нея.

Но тогава вече беше твърде късно.

През следващите двайсет и четири часа се случиха две неща. Първото събитие бе широко обсъждано и коментирано. По всяко друго време то щеше да предизвика клюки. За него хората щяха да разказват отново и отново, докато се превърне в част от фолклора на Манхам. В следващите десетилетия щеше да стане част от историята на селото, на която всички щяха да се подсмихват и да се чудят. Както се оказа, последиците щяха да бъдат много по-сериозни от нанесените физически рани.

Бен Андерс и Карл Бренер се сбиха. Повечето смятаха, че този сблъсък отдавна трябваше да се състои.

Това стана отчасти в резултат на изпития алкохол, а отчасти и поради съществуващата между тях ненавист. Напрежението от последните дни също оказа своето влияние.

Двамата никога не се бяха престрували, че се разбират, а обтегнатите отношения в селото бяха възпламенили вражди много по-незначителни от тяхната. Почти наближил часът, в който „Агнето“ затваряше. Бен току-що си бил поръчал уиски за завършек, след като, както сам си призна, бил изпил няколко бири в повече. Работният му ден в резервата преминал ужасно. Трябвали да окаже първа помощ на един любител орнитолог, който получил инфаркт от горещината. Освен това трябвало да се справи и с други критични ситуации, които винаги настъпваха по време на туристическия сезон.

Когато Карл Бренер влязъл в кръчмата „наперен и самонадеян“, както самият Бен го описа по-късно, той му обърнал гръб. Решил, че няма да се остави да бъде предизвикан и така да завърши този и без това отвратителен ден.

Но не се получило.

Бренер не беше дошъл само за да изпие едно питие. Запален от призива, който Скарсдейл беше отправил предишната вечер за организиране на местни отряди, той беше дошъл да заяви намеренията си публично и да започне да събира хора. С него беше братовчед му Дейл Бренер. Той беше мургав и двамата никак не си приличаха на външен вид. За сметка на това характерите и навиците им бяха еднакви. Бяха част от по-голяма група, която под влияние на думите на Скарсдейл вече обикаляше селото денем и нощем.

— Тъй като полицията прецака всичко, ние сами ще видим сметката на онова копеле — така говореше Бренер.

Повтаряше идеите на Скарсдейл, макар че речникът му бе по-различен.

В началото Бен стоял мълчаливо, докато Карл и братовчед му се опитвали да привлекат още доброволци. И окуражен от изпития алкохол и усещането за значимостта на мисията си, Бренер направил грешката да се обърне към Бен:

— А ти какво ще кажеш, Андерс?

— Какво да кажа?

— С нас ли си или не си?

Бен бавно допил уискито си, преди да отговори:

— Значи ще му видите сметката на онова копеле, така ли?

— Точно така. Ти имаш ли проблем с това?

— Само един. Откъде знаете, че не е някой от вас?

Бренер никога не е бил много умен и очевидно не се бил сетил за това.

— Всъщност откъде да знаем, че не си ти? — настоял Бен. — Копаене на дупки, залагане на капани… Това е точно по твоята част.

По-късно призна, че просто е дразнел другия и не се е замислил колко сериозно е обвинението. То накарало Бренер да реагира така, както не би реагирал в друга ситуация.

— Майната ти, Андерс! В полицията знаят, че нямам нищо общо с това!

— Това същата полиция ли е, за която каза преди малко, че е прецакала всичко? И ти искаш да се присъединя към вас? Господи! — Бен се засмял подигравателно. Презрението му било очевидно. — Я по-добре се занимавай с бракониерство. Само за това ставаш.