Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Скарсдейл го заведе до един от столовете. Забелязах, че това е столът, пред който няма микрофон. Изчака Маркъс да седне, а после се настани и той. Чукна леко микрофона, за да се увери, че работи, и без да бърза, огледа хората пред себе си.

— Благодаря на всички, че…

Звукът от микрофонията го накара да се намръщи и бързо да се отдръпне назад. Отдръпна микрофона по-далече от себе си и след това продължи:

— Благодаря на всички, че дойдохте. Сега е време да жалим и при нормални обстоятелства бих се съобразил с това. За съжаление обстоятелствата съвсем не са нормални.

През микрофона гласът му звучеше по-плътно от обикновено. Докато той говореше, съпругът на Лин Меткаф беше забил поглед в масата, като че ли не забелязваше хората около себе си.

— Ще бъда кратък, но това, което ще кажа, се отнася до всички нас. Отнася се до всеки един в това село. Ще ви помоля да ме изслушате, преди да започнете да задавате въпроси.

Скарсдейл не погледна към представителите на медиите, но беше съвсем ясно за кого се отнася последната му забележка.

— Две жени, които всички познаваме, бяха убити — продължи той. — Колкото и да ни е неприятно, вече не можем да отричаме факта, че по всяка вероятност извършителят е някой от селото. Полицията очевидно не може, а вероятно и не иска да предприеме необходимите мерки. Но ние не можем повече да стоим и да гледаме как някой отвлича и убива жените ни.

С преднамерен, почти пресилен жест на загриженост, Скарсдейл посочи мъжа до себе си.

— Всички знаете каква загуба претърпя Маркъс. Каква загуба понесе семейството на съпругата му, след като тяхната дъщеря, тяхната сестра им бе отнета. Вашата съпруга може да бъде следващата. Или вашата дъщеря. Или сестра. Докога ще стоим бездейни, докато тези ужасни събития се разиграват край нас? Още колко жени трябва да умрат? Една? Две? Повече?

Огледа ни предизвикателно, като че ли очакваше отговор. Когато не го получи, Скарсдейл се обърна и измърмори нещо на съпруга на Лин Меткаф. Човекът примигна, все едно се събуждаше. Загледа с празен поглед претъпканата зала.

— Имаш да ни кажеш нещо, нали, Маркъс? — подсказа му отчето и премести микрофона пред него.

Маркъс като че ли дойде на себе си. Изглеждаше като обладан от духове.

— Той уби Лин. Той уби жена ми. Той… — Млъкна, по лицето му се зарониха сълзи. — Трябва да го спрем. Трябва да го открием и… и…

Скарсдейл постави ръка на рамото му, за да го успокои или да го възпре. По лицето на духовника се изписа благочестиво удовлетворение. Премести отново микрофона пред себе си.

— Достатъчно, стига толкова — каза той със сдържан, умерен тон. — Стига толкова!

Изправи се и удари по масата, за да подчертае думите си.

— Времето на бездействие отмина. Господ ни подлага на изпитание. Поради нашата слабост и самонадеяност позволихме на това изчадие, приело човешки образ, да се скрие между нас. Безнаказано и дръзко да нанася ударите си. Защо? Защото знае, че може. Защото вижда, че сме слаби. И не се страхува от слабостта ни.

Удари с юмрук по масата и микрофонът подскочи.

— Е, настъпи моментът да го накараме да се страхува от нас. Сега е моментът да му покажем силата си! Прекалено дълго Манхам беше жертва! Ако полицията не може да ни защити, тогава ще се защитим сами. Наш дълг е да изкореним злото.

Повиши тон и гласът му се сля с воя на микрофона. Седна, а в залата настъпи вълнение. Много от хората, които седяха, станаха на крака, аплодираха го и викаха в знак на одобрение. Светкавиците на фотоапаратите заблестяха, а журналистите се надвикваха и се опитваха да зададат въпросите си. Скарсдейл застана в центъра на сцената и се огледа, за да види какво е постигнал. За миг погледът му се спря върху мен. В очите му имаше страст. И триумф, осъзнах след малко.

Излязох навън, без никой да ме забележи.

— Просто не мога да го разбера този човек — казах ядосано. — Като че ли иска да провокира хората, вместо да ги успокои. Какво му става?

Джени подхвърли парченце хляб на патицата, която се бе доклатушкала до масата ни. Бяхме в една кръчма на брега на реката Бър, една от шестте реки, които минаваха през този край. Никой от нас не искаше да остане в Манхам и въпреки че бяхме само на няколко километра от него, все едно бяхме попаднали в различен свят. Покрай брега на реката имаше завързани лодки. Децата играеха наоколо, а масите бяха пълни с хора, които си приказваха и се смееха. Английска кръчма, като от учебник, с типично английско лято. Нямаше нищо общо с потискащата атмосфера, която бяхме оставили зад себе си.