Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Въпреки това с цялата си наивност очаквах, че ще ограничи гласовитите си изявления до проповедите от амвона. Оказа се, че съм подценил способностите на Скарсдейл да ме изненадва, както и решимостта му да извлече облага от новата си роля в обществения живот на Манхам. Така че съобщението му, че свиква общо събрание в кметството, ме свари съвсем неподготвен.

То се състоя в понеделника след намиране тялото на Лин Меткаф. Предишния ден в черквата беше отслужен молебен в нейна памет. Изненадах се, когато видях, че този път Скарсдейл не е позволил на медиите да присъстват. Съвсем откровено се почудих дали го е направил от уважение към опечаленото семейство, или за да накара журналистите да си мислят, че изпускат нещо. Когато приближих към кметството, разбрах, че съм бил прав.

Кметството беше ниска, удобна сграда, малко встрани от селския площад. Когато сутринта на път към лабораторията минах покрай него, в двора видях Скарсдейл, който раздаваше команди на Том Мейсън. Уханието на прясно окосена трева изпълваше въздуха, а живият плет от тис бе добре подкастрен. Непрекъснато намираше работа на стария Джордж и внука му. Дори чудесно поддържаната зелена площ на площада беше окосена отново. Пространството под приведения стар див кестен и около Паметника на мъченицата беше чисто и спретнато като в истински парк.

Съмнявам се, че всичко това беше направено заради нас. След като й беше отказан достъп до черковната служба, пресата очакваше да отрази възможно най-пълно общото събрание. Но като влязох в кметството, ми стана ясно, че това щеше да бъде по-скоро пресконференция, а не общо събрание. Рупърт Статън пазеше на входа, потеше се обилно и дъхът му миришеше лошо. Кимна ми резервирано, очевидно знаеше, че съм спечелил неодобрението на Скарсдейл.

Вътре беше претъпкано с хора и топло. В далечния край имаше малък подиум, на който бяха поставени маса и два стола. Пред единия от тях се виждаше микрофон. Пред подиума стояха в редици сгъваеми дървени столове, а отстрани и отзад имаше място за телевизионните камери и за журналистите.

Когато влязох, всички места бяха заети. Забелязах, че Бен стои отстрани в един ъгъл, където имаше малко свободно място. Проправих си път към него.

— Не вярвах, че ще те срещна тук — казах аз, докато и двамата оглеждахме препълнената зала.

— Реших да чуя какво ще каже оня нещастник. Да видя какви велики глупости е измислил сега.

Бен стърчеше поне една глава над всички наоколо. Забелязах, че някои от телевизионните камери са насочени към него, но нито един репортер не се осмели да дойде да му зададе въпрос. Или може би не искаха да изпуснат местата, които вече бяха заели.

— Не виждам никой от полицията — отбеляза Бен. — Очаквах, че поне ще си покажат физиономиите.

— Не бяха поканени — уведомих го аз.

Бях научил това от Макензи по-рано. Не му се нравеше, но началниците му бяха взели решение полицията да не се намесва. „Само за жителите на Манхам“.

— Интересно защо не познавам някои от съседите — каза Бен и погледна към струпаните камери и микрофони. Въздъхна и подръпна яката на ризата си.

— Господи, колко е горещо тук! Искаш ли да пийнем по една бира след това?

— Благодаря, но не мога.

— Някакви късни посещения ли ще правиш?

— Не, но ще се видя с Джени. Запознах те с нея в кръчмата.

— Сещам се, учителката — засмя се той. — Май вие двамата доста честичко се срещате.

Усетих, че се изчервявам като тийнейджър.

— Само приятели сме.

— Точно така. — Погледна си часовника. — Трябваше да се сетя, че ще ни накара да чакаме. Какво, мислиш, смята да прави?

Зарадвах се, че смени темата.

— Сега ще разберем — казах аз и в този момент вратата на сцената се отвори.

Но не се появи Скарсдейл. Беше Маркъс Меткаф.

Изведнъж залата утихна. Съпругът на Лин Меткаф изглеждаше ужасно. Беше едър мъж, но мъката сякаш го беше смалила. Сакото му беше смачкано, движеше се бавно, като че ли някакво сериозно нараняване му пречеше. Посетих го скоро след като полицията му съобщи новината, но той почти не ме забеляза. Не искаше да му дам успокоително, не го винях за това. Болката от някои рани не може да бъде притъпена и ако се опиташ да го направиш, става още по-силна. Но като го гледах сега, се чудех дали все пак не е взел нещо. Изглеждаше замаян и объркан — като човек, който се движи насън.

В настъпилата тишина Скарсдейл последва Маркъс на сцената. Стъпките им отекваха по дървения под. Когато наближиха масата, отчето сложи ръката си на рамото на младия мъж. Беше жест на подкрепа или по-скоро на притежание — не можех да се въздържа да не си го помисля. Имах някакво мрачно предчувствие. Знаех, че присъствието на съпруга на последната жертва ще накара хората да вярват повече на думите на свещеника.