— Но ако има и най-малката вероятност, не смяташ ли, че е добре да предупредиш хората?
— И да поканим всички смахнати и шегобийци да започнат да ни губят времето? Ще бъдем засипани с обаждания всеки път, когато някой види прегазен таралеж.
— Ако не го направиш, той може да маркира и друга жертва, която изобщо да не подозира за това. Ако вече не го е направил.
— Знам, но хората и без това са достатъчно уплашени. Не искам да изпаднат в паника.
Но в гласа му усетих нотка на съмнение.
— Ще го направи отново, нали? — попитах аз.
За миг си помислих, че ще ми отговори. След това се обърна и без да продума, се отдалечи.
Новината, че тялото на Лин Меткаф е било намерено, избухна в Манхам като безшумна бомба. Като се има предвид какво се беше случило със Сали Палмър, малко хора останаха изненадани, но това по никакъв начин не намали шока. Въпреки популярността си Сали Палмър си оставаше външен човек, дошла отнякъде си в селото. Лин обаче беше родена тук, беше учила в селското училище и се бе омъжила в местната черква. Беше част от Манхам така, както Сали никога не можеше да бъде. Смъртта й — по-скоро убийството й — имаше много по-дълбоко въздействие върху хората. Вече нямаше как да се заблуждават, че жертвата по някакъв начин е носила причината за убийството в себе си. Сега селото оплакваше едно от своите чеда.
И се страхуваше за друго.
Вече никой не се съмняваше, че в Манхам се случват ужасни неща. Достатъчно лошо беше, че такава трагедия сполетя една жена. Но да се случи и на втора за толкова кратко време, беше немислимо. Събитията в селото се превърнаха в новина. Озовахме се отново под светлината на прожекторите, все едно беше станала голяма катастрофа с много жертви и всички бяха вперили погледи в нас. Местните хора се почувстваха в ролята на жертва и реагираха първо с учудване и недоверие, а после с възмущение.
След това дойде гневът.
Тъй като нямаше къде да излее натрупалите се емоции, Манхам се обърна срещу външните хора, привлечени от сполетялото го нещастие. Не срещу полицията, макар че вече се надигаше негодувание срещу безсилието й. Но пресата не се ползваше с имунитет. Трескавото вълнение на медиите, които се опитваха да изтръгнат всякакви новини, за много хора бе проява не само на липса на уважение, а и на оскърбление. Журналистите бяха посрещнати враждебно. В началото това си личеше по каменните лица на хората и нежеланието им да говорят с тях. После негативното отношение придоби по-открити форми. През следващите дни оставеното без надзор оборудване на репортерите или изчезваше, или неизвестно как биваше повредено. Имаше прерязани кабели, спукани автомобилни гуми. В резервоарите на няколко коли беше сипана захар. Една особено упорита журналистка, която присвиваше плътно начервените си устни и непрекъснато и абсолютно неуместно се усмихваше, се озова в болница. Някой беше хвърлил камък, който я бе ударил по главата и раната трябваше да се зашие.
Никой нищо не видя.
Но това бяха само симптоми, външно проявление на истинското заболяване. Векове наред селото бе разчитало единствено на себе си и живееше със съзнанието, че може само да се справи с всякакви проблеми. Изведнъж обаче хората от Манхам разбраха, че повече не могат да си имат доверие. Ако преди подозрението беше заразно, сега заплашваше да се превърне в епидемия. Старите семейни вражди и съперничества бяха изпълнени с много повече злоба от когато и да е. Една нощ три поколения от две различни семейства участваха в сбиване само защото димът от барбекюто беше навлязъл в двора на съседите. Една жена изпадна в истерия и се обади на полицията, а после се оказа, че „нападателят“ е съсед, който си разхождал кучето. В две къщи бяха хвърлени тухли през прозорците — в едната заради подозрение в обида, а в другата поради причина, която никой не можеше да определи или да признае.
Присъствието на един човек се усещаше все повече и повече в тази тягостна атмосфера. Скарсдейл се бе превърнал в гласа на Манхам. Докато другите отбягваха медиите, той нямаше нищо против да застане пред камерите и микрофоните. В речите си нападаше всички. Упрекваше полицията, че не може да залови убиеца. Говореше срещу моралния упадък, който според него беше довел до тези събития. И без да съзнава иронията, се обръщаше и срещу пресата, затова че се възползва от трагедията. Ако някой друг бе постъпил така, веднага щеше да бъде обвинен, че ухажва медиите, за да стане популярен. И макар че имаше такива, които полугласно не одобряваха готовността му да произнася моралните си присъди пред широката публика, нашият преподобен отец се радваше на все по-голяма подкрепа от страна на местните хора. Гръмовният му глас бе изпълнен с ярост и когато разумните доводи не достигаха, той ги заместваше с енергичност и мощ.
Читать дальше