Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— След малко започвам да приемам пациенти — казах аз, докато притисках телефона до ухото си и едновременно с това подписвах рецепти. — Не можеш ли малко да изчакаш?

— Не — едва когато чух резкия му тон, престанах да пиша. — Трябваш ми веднага тук, докторе. Колкото е възможно по-бързо — добави той само от любезност.

Явно учтивостта не беше най-важното нещо в момента.

— Какво се е случило?

Настъпи мълчание. Предполагам преценяваше какво може да ми каже по телефона.

— Намерихме я — заяви той.

Има около сто хиляди вида мухи. С различни форми, различни размери и различен цикъл на живот. Мухите месарки, или сините и зелените мухи, са най-познатият и най-често срещан вид. Принадлежат към семейство Калифориди. Хранят се с разлагаща се органична материя — гниеща храна, фекалии, мърша — с почти всичко. Повечето хора не разбират защо изобщо трябва да съществуват. Те са досадни, разнасят болести и се хранят както с пресни фъшкии, така и с изискани блюда. И в двата случая го правят, като повръщат върху тях.

Но като всяко друго нещо в природата и те имат своето предназначение. Колкото и противни да изглеждат, мухите играят важна роля при разграждането на органичната материя. Помагат да се ускори процесът на разпадане — поемат веществата от мъртвата материя и ги превръщат отново в жива материя, каквито са те самите. Това е механизмът, чрез който природата възстановява сама себе си. Те са част от този механизъм. Ето защо има някаква прелест във всеотдайността им, с която изпълняват задачата си. В цялостната подредба на природата те съвсем не са безполезни и са далеч по-значими от колибрите или, да речем, от елените, с които един ден ще се хранят. От позицията на съдебния лекар мухите не са просто неизбежно зло, те са безценни.

Но аз ги мразя.

Не защото са досадни и отвратителни, макар че и аз като всички останали ги намирам за такива. Дори не защото ми напомнят каква съдба ще сполети телата ни. Мразя ги заради звука, който издават.

Чувах ги докато се движех през мочурището. В началото по-скоро ги усещах — ниско барабанене, което сякаш ставаше част от сърдечния ритъм. Колкото повече наближавах центъра на събитията, толкова по-отчетливо ставаше то. Глупаво, безсмислено бръмчене, чиято височина се колебаеше нагоре-надолу, но всъщност не се променяше. Въздухът се изпълни с хвърчащи насекоми. Махах с ръка, за да отпъдя тези, които бяха привлечени от потта ми, но освен мухите вече усещах и нещо друго.

Миризмата беше едновременно позната и отблъскваща. Бях намазал горната си устна с ментолов крем, но това не я спираше. Чух веднъж да я сравняват с миризмата на сирене, престояло дълго време на слънце. Според мен не беше същата, макар че нямаше друг, по-подходящ начин да се опише.

Макензи ме поздрави с кимване на глава. Криминалистите вършеха работата си и мрачно мълчаха. Лицата им бяха зачервени и потни. Гащеризоните, в които бяха облечени, ги запарваха. Погледнах към обекта, който беше причината за действията на всички ни, от потящите се полицаи до обезумелия рояк мухи.

— Все още не сме я преместили — каза Макензи. — Исках да изчакаме, докато дойдеш.

— Ами патологът?

— Беше тук и си тръгна. Заяви, че трупът е прекалено разложен и в момента не може да ни каже нищо друго, освен че е мъртва.

Точно така беше. Отдавна не бях ходил на местопроизшествие и не бях наблюдавал останките на някой, който доскоро е бил жив човек. Тялото на Сали Палмър вече беше преместено, когато отидох на мястото, където я бяха намерили. Огледах трупа й в стерилната атмосфера на лабораторията, където обстановката беше като в клиника. Дори останките на Алан Радклиф бяха престояли в земята толкова дълго, че се бе запазил само скелетът, който много малко напомняше за живото човешко същество. Обаче това тук беше съвсем различно. Това беше смъртта в цялата й ужасна същност.

— Как я открихте? — попитах, докато си поставях едната от хирургичните ръкавици.

Вече се бях преоблякъл в близката каравана. Намирахме се на няколко километра от селото. Беше пуста местност в пресушеното мочурище, почти диаметрално противоположно на мястото, където беше открито първото тяло. Езерото блестеше безучастно на неколкостотин метра от нас. Този път дойдох подготвен — под гащеризона бях обул само шорти. Въпреки това вече бях вир-вода, макар че разстоянието, което извървяхме пеша, беше съвсем кратко.

— От един от хеликоптерите го забелязали. Било е чиста случайност. Имали са някакъв проблем със системите, затова се върнали обратно. Иначе нямаше да прелетят над това място. Районът вече беше претърсен.