Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Не отдръпна веднага ръката си, а я остави да постои върху моята малко повече от приетото. И в следващия момент без всякакво смущение или неудобство заговорихме за нещо друго.

По пътя към къщи обаче усетих напрежение между нас. Колкото повече наближавахме Манхам, толкова повече Джени се затваряше в себе си. Разговорът, който в началото течеше съвсем естествено, ставаше все по-скован и накрая съвсем замря.

— Всичко наред ли е? — попитах я, след като спрях пред къщата й.

Тя бързо кимна с глава.

— Е, лека нощ — каза изведнъж и отвори вратата на колата.

Но преди да слезе, се поколеба за миг.

— Виж, съжалявам, просто… Не искам да избързваме.

Кимнах сковано.

— Нямам предвид… Не че не искам… — пое дълбоко въздух.

— Само че още не. — Усмихна ми се несигурно. — Все още не.

Преди да успея да й отговоря, тя се наведе и ме целуна. Едва ме докосна с устните си и после бързо влезе в къщата. Останах без дъх. Чувствах се едновременно виновен и безкрайно щастлив.

Но думите й останаха в съзнанието ми и поради друга причина. Все още. Така ми беше отговорила Линда Йейтс, когато я попитах дали е сънувала Лин. Срещнах я един следобед в онзи период на затишие, когато цялото село чакаше нещо да се случи. Ходеше забързано по главната улица, изглеждаше замислена и ме забеляза едва когато беше на няколко метра от мен. Спря се, щом ме разпозна.

— Здрасти, Линда. Как са момчетата?

— Добре са. — Щях да отмина, но тя ме спря: — Доктор Хънтър…

Изчаках. Хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да я чуе.

— Полицаите… все още ли им помагате? Както ми казахте?

— Понякога.

— Открили ли са нещо? — попита неочаквано.

— Стига, Линда, знаеш, че не мога да ти кажа нищо.

— Но още не са я намерили, нали? Знаете кого — Лин.

Не знам защо ме попита, но не беше празно любопитство. Личеше си, че се безпокои за нещо.

— Доколкото знам, не са я намерили.

Кимна, но отговорът ми не я успокои.

— Защо питаш? — вече започвах да подозирам каква е причината.

— Нищо. Просто се чудех — измърмори тя и бързо си тръгна.

Гледах я как се отдалечава. Срещата ме разтревожи. Останах с неприятното впечатление, че не бе търсила от мен информация, а по-скоро потвърждение. Нямаше нужда да ми казва за какво. И Лин Меткаф, също като Сали Палмър, най-после се бе появила в сънищата й.

Бързо отхвърлих тази идея. Бях живял в Манхам твърде дълго и започвах да вярвам в предчувствията и да отдавам значение на сънищата. Независимо дали са моите или нейните. Лесно беше да си безучастен. Напоследък сънищата ми бяха спокойни. Сутрин се събуждах с мисли за Джени и за бъдещето. Все едно се носех из въздуха, след като дълго време бях прекарал под земята. И съвсем егоистично въпреки всичко, което се случваше наоколо, се чувствах оптимист.

И тогава, по средата на следващата седмица, краят на бездействието настъпи. Тялото на младия мъж бе идентифицирано. Според записаното в медицинския картон отпечатъците от зъбите съвпадаха с тези на един двайсет и две годишен мъж. Алан Радклиф е бил студент последна година по екология. Бил е от Кент и е изчезнал преди пет години. Бил е в областта, изучавал е природата около Манхам. В един определен момент се бе слял с нея. Когато снимката му беше разпространена, малко хора в селото успяха да си спомнят за него — млад мъж с приятна външност и привлекателна усмивка. В продължение на няколко седмици беше лагерувал из мочурищата и хората в селото са го познавали по физиономия. За известно време беше развълнувал сърцата на местните момичета и след това си беше тръгнал.

Само че не бе стигнал далече.

Манхам реагира с мълчание на новото развитие на събитията. След като беше установена самоличността на жертвата и връзката й със селото и околностите му, никой не се осмели да изрече очевидното — нямаше нищо случайно в местонахождението на трупа. Селото не можеше буквално да се отрече от скелета, появил се от миналото.

На всичкото отгоре, хората бяха сполетени от още един неочакван удар. Докато все още се опитваха да осмислят историята с трупа на младия мъж, се случи нещо много по-лошо.

Един следобед, тъкмо щях да започна да приемам пациентите си, телефонът иззвъня. Бях говорил с Макензи предишния ден, когато тялото на студента беше идентифицирано. Помислих си, че обаждането му има някаква връзка с това, до такава степен бях забравил за случилото се преди. Дори когато ми каза, че иска да ме види веднага, не можах да се сетя за какво се отнася.