Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Хенри поклати глава, напълни и запали лулата си.

— Живееш си някъде през всичките тези години и изведнъж… — Направи видимо усилие да се отърси от обзелото го настроение. — Хайде, да вървим да видим какво е станало с обяда ни. Нещата и без това не вървят добре, така че поне да не си загорим яденето.

След това заговорихме за дребни неща. В края на обяда Хенри изглеждаше доста уморен. Припомних си, че през последните дни беше поемал повечето от професионалните ми ангажименти. Настоявах да измия чиниите, но той не ми позволи.

— Всичко е наред, наистина. И без това повечето ще сложа в съдомиялната. По-добре тръгвай, за да се срещнеш с приятелката си.

— Има още много време.

— Ако настояваш да измиеш чиниите, аз ще настоявам обратното. А честно казано, в момента най-много ми се иска да си допия виното и да дремна. — Изгледа ме с престорена строгост: — Наистина ли искаш да провалиш неделния ми следобед?

Бяхме се уговорили с Джени да се срещнем в „Агнето“. Там бяхме на неутрална територия, докато ако бях отишъл да я взема от къщата й, щеше съвсем да заприлича на любовна среща. Все още се опитвах да се убедя, че просто излизаме на разходка с платноходката. Съвсем друго щеше да бъде, ако я бях поканил на вечеря. Тогава сексуалните намеци щяха да бъдат много по-ясни. Сега нямаше защо да се тревожа дали ще приемам и подавам правилните сигнали. Както и нищо от такова естество.

Предчувствието ми обаче говореше точно обратното.

На обяд бях внимавал колко вино пия и сега, макар че ми се искаше нещо по-силно, си поръчах портокалов сок. Когато влязох в кръчмата, хората както обикновено ми кимнаха. Нищо не можех да прочета по лицата им, но се зарадвах, като видях, че Карл Бренер го няма.

Взех си чашата, излязох навън и се облегнах на каменната фасада. Бях нервен и си изпих сока почти наведнъж. Усетих се, че си поглеждам часовника през няколко минути. Реших повече да не го правя. Погледнах към пътя и видях една кола да се приближава. Беше стар „Миникупър“ и в следващия момент разпознах Джени зад волана. Тя паркира и излезе от колата. При вида й настроението ми веднага се повиши. Какво ставаше тук? Почудих се, но тя се приближи и всички въпроси изчезнаха.

— Реших да помързелувам — каза тя, усмихна се и повдигна слънчевите очила на главата си.

Знаех, че истинската причина да дойде с кола беше, че повечето жени в селото се страхуваха да се движат сами дори и на кратко разстояние. Беше облякла къси панталони и блуза без ръкави. Долавяше се лек аромат на парфюм.

— Нали не чакаш отдавна? — попита тя.

— Току-що дойдох. — Видях, че хвърли поглед към празната ми чаша и смутено свих рамене. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не непременно.

Усетих, че между нас започва да се появява напрежение и всяко изречение звучеше фалшиво. Знаех, че сега се решаваше как щяхме да си говорим през целия следобед.

— Искаш ли да си вземем нещо? — попитах и сам се изненадах от въпроса си.

Но веднага усетих, че съм избрал правилните думи. Джени се усмихна широко.

— Звучи чудесно.

Тя ме изчака навън, докато влязох в кръчмата и купих бутилка вино. Опитах се да не обръщам внимание на странните погледи, когато попитах дали мога да взема чаши и тирбушон. Ядосах се на себе си, че не се бях сетил за това. Знаех защо не съм го направил. Опитвах се да избегна всичко, което можеше да ми напомни, че това не е обикновена разходка. Изглежда, Джени правеше същото.

— Чакай малко — каза тя, когато се върнах, и влезе в кръчмата.

Пристигна след малко и размахваше пакетчета чипс и ядки.

— Ако ни се прииска да хапнем нещо — засмя се тя.

След това напрежението между нас съвсем изчезна. Оставихме колата й на площада и отидохме пеша до езерото. Можехме да минем през градината на Хенри и да стигнем до малкия кей, но за да не го безпокоим, тръгнахме по една малко използвана пътека, която се отделяше от пътя и заобикаляше къщата. Платноходката стоеше неподвижно върху спокойната вода. Нямаше никакъв вятър, когато се качихме.

— Май днес няма да успеем да вдигнем платната — казах аз.

— Няма значение. Важното е, че сме на вода.

Изобщо не се занимавах с платната. Взех греблата и се отправихме навътре в езерото. На слънчевата светлина повърхността му светеше като огледало толкова ярко, че очите те заболяваха. Единственият звук беше ритмичният плясък на греблата, когато се потапяха и излизаха от водата. Джени седеше с лице към мен. Докато гребях, коленете ни се докосваха, но никой не се отмести. Тя потопи ръката си във водата и след пръстите й остана широка диря. Отправихме се към отсрещния бряг.