Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Колекцията му събираше прах в една елегантна викторианска библиотека със стъклени вратички, която беше в пълен контраст с металния шкаф за лекарства и с хладилника, в който пазехме ваксините. Шкафът и хладилникът изглеждаха съвсем не на място сред изящните кожени мебели. Хенри беше направил неуспешен опит да ги прикрие, нареждайки по тях няколко снимки, поставени в рамки. Една от тях беше правена преди година. На нея бяхме двамата с Хенри в платноходката, но на останалите снимки бяха той и жена му Даяна. На централно място върху шкафа беше поставена снимка от тяхната сватба. Бяха привлекателна двойка, млади и щастливи, усмихваха се на обектива и нямаха представа какво ги очаква в бъдеще.

Погледнах двата бастуна, които събираха прах в ъгъла. Когато пристигнах, все още се опитваше да ги използва. Чувах го как сумти, докато се мъчеше да направи няколко крачки.

— Ще им докажа на онези некадърници, че грешат — казваше понякога.

Не успя да го направи и постепенно престана да се опитва.

Отклоних вниманието си от тези свидетелства за човешката слабост и отключих шкафа. Потърсих между кутиите и намерих парацетамол. След това заключих шкафа и отидох обратно в кухнята.

— Ето те най-сетне — измърмори Хенри, когато се върнах. — Донеси най-после онова проклето вино. Ожаднявам, докато готвя. — Започна да си вее с ръце и се приближи до отворената врата. — Да излезем за малко навън да се поохладим.

— Навън ли ще обядваме?

— Не се дръж като варварин. Приличам ли ти на австралиец? И донеси бутилката със себе си. Бордото, не онзи евтин боклук.

Изпих парацетамола с малко вода и направих това, което ми каза. Градината беше добре поддържана, без да бъде прекалено подредена. Някога Хенри е бил запален градинар и сега фактът, че вече не може сам да се грижи за нея, го караше да се чувства още по-безсилен. Отидохме до старата маса от ковано желязо, която се намираше под сянката на жълтата акация. Зад оградата от преплетени върби блестящото езеро създаваше илюзия за прохлада. Налях по чаша вино и на двама ни.

— Наздраве — каза аз и вдигнах чашата си.

— За твое здраве. — Той разклати внимателно рубинената течност и я помириса взискателно.

Едва след това отпи.

— Хм, не е лошо.

— От местния супермаркет ли го купи?

— Селянин — подигра ми се той.

Отпи още една глътка, наслади се на вкуса му и остави чашата.

— Хайде, разправяй. Как мина вечерята онази вечер?

— Всъщност беше барбекю на двора. Щеше да ти хареса.

— В петък вечер човек може да яде на открито. Неделният обяд изисква по-специално отношение. И не ми отговори на въпроса.

— Мина добре.

— Добре? Това ли е всичко? — Той повдигна вежди.

— Какво още да ти кажа? Приятно ми беше.

— Май премълчаваш нещо — засмя се той. — Явно ще трябва да измъкна отговорите по друг начин. Ще ти кажа какво ще направим. Ще вземем лодката и ще отидем на разходка следобеда. Тогава ще ми разкажеш всичко. Няма много вятър, но гребането няма да ни се отрази зле след обилния обяд.

Усетих, че лицето ми пламва от смущение.

— Разбира се, ако не искаш, няма проблем. — Усмивката на Хенри изчезна от лицето му.

— Не че не искам. Само че… Обещах на Джени, че ще я поразходя с лодката.

— Така ли? — не успя да скрие учудването си.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа по-рано.

Но Хенри бе възвърнал спокойното си изражение, зад което криеше разочарованието си.

— Няма нужда да се извиняваш. Браво на теб!

— Винаги можем…

Махна с ръка и отхвърли предложението ми, преди да успея да довърша.

— В такъв слънчев неделен следобед ще се чувстваш много по-добре с едно прекрасно момиче до теб, а не с такъв изостанал старец като мен.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Ще отидем друг път. Радвам се, че си срещнал някой, който ти допада.

— Не е нещо сериозно.

— Е, хайде, Дейвид, крайно време е да започнеш да се забавляваш. Нямаш нужда от извинение, за да го направиш.

— Не се извинявам, просто… — не знаех как да завърша изречението си.

— Ако не се лъжа, изпитваш чувство на вина — сега вече Хенри бе напълно сериозен.

Кимнах, думите не излизаха от устата ми.

— Колко време мина? Три години?

— Почти четири.

— От смъртта на жена ми минаха почти пет. И знаеш ли какво? Достатъчно дълго е. Не можем да върнем мъртвите обратно, така че най-добре е да продължим да живеем някак си. Когато Даяна умря… Няма защо да ти разправям — опита се да се засмее. — Не успях да проумея защо аз оцелях, а тя не. И то дълго време след катастрофата…