Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Известно време, след като са си тръгнали, телефонът ми иззвъня. Напипах го в тъмнината и тъй като бях сънен, не можах да разпозная гласа, който шепнешком ми съобщи, че има ранен човек. Докато все още се мъчех да се разсъня, гласът ми съобщи в коя къща да отида и после телефонът ми изключи. Загледах тъпо слушалката и ми трябваше секунда-две, за да се сетя да извикам линейка. Винаги имаше вероятност да е фалшиво обаждане, но този път не ми се стори, че някой си прави дебелашка шега. А и щеше да мине доста време, преди линейката да успее да пристигне.

По пътя към дома на Ноулан спрях на площада и се отбих в полицейската каравана. Там имаше дежурни денонощно, а не ми се искаше да отида в къщата сам. Беше грешка от моя страна. Не знаеха, че съм се обадил на „Бърза помощ“, че има спешен случай, и загубих ценно време, докато им обясня какво се е случило. Накрая един от тях се съгласи да дойде с мен, но вече си мислех, че щеше да е по-добре да бях тръгнал сам.

Малката уличка, на която живееше Ноулан, беше потънала в тъмнина. Лесно можеше да се разпознае коя е неговата къща, защото вратата зееше отворена. Докато наближавахме, огледах съседните къщи. Никъде нямаше признаци на живот, но въпреки това усещах, че ни наблюдават.

Открихме Ноулан сред отломките на дома му, там, където нападателите го бяха захвърлили. Не можех много да му помогна. Оставих го да лежи свит и зачаках да дойде линейката. Говорех му в моментите, когато идваше в съзнание, докато парамедиците пристигнат. За кратко погледът му съвсем се избистри и тогава го попитах какво се е случило. Но той затвори очи и отказа да говори.

Когато го изнасяха на носилката, един от полицаите, който беше пристигнал с линейката, попита защо са се обадили на мен, а не на полицията или на „Бърза помощ“. Отговорих, че не зная, но не беше вярно. Гледах как проблясващата синя светлина на линейката се отразява в прозорците на съседните къщи. Въпреки суматохата там не се показваше никой, нито пък някой бе излязъл да види какво се случва. Но знаех, че хората наблюдават. Също както бяха гледали, или по-скоро извърнали погледи, когато първо къщата, а после и самият Ноулан бяха нападнати. Съвестта на някого се беше обадила, но не достатъчно, за да спре нападателите или да съобщи на полицията. Тази работа не трябваше да излиза извън селото. Затова беше направил компромис и се беше обадил на мен. Аз почти бях един от тях. Бях сигурен, че няма да има свидетели, както и че никой няма да признае, че ми се е обадил. Оказа се, че дори позвъняването е направено от единствения обществен телефон в селото и бе невъзможно да се разбере кой е звънял. Линейката тръгна, а аз стоях загледан в затворените врати и прозорци и ми се искаше да им се развикам. Нямах представа какво щях да им кажа, нито каква полза щеше да има от това.

Вместо това се прибрах вкъщи и се опитах да поспя.

Когато се събудих на следващата сутрин, се чувствах напрегнат и смутен. Взех вестника и чаша кафе и излязох да го изпия навън. Тази седмица голямата новина беше една влакова катастрофа. В сравнение с нея откриването на втори труп в Манхам бе твърде незначително събитие и затова му бяха посветени само няколко реда във вътрешните страници. Тъй като очевидно нямаше връзка с предишното убийство, бе споменато просто като любопитен факт.

През по-голямата част на предния следобед бях работил върху останките на младия мъж. Не очаквах никакви изненади, макар че трябваше да изчакаме резултатите от изследванията на трупния восък и пробите от почвата, за да добием по-точна представа за времето на смъртта. Добрата новина, ако въобще можеше да се нарече така, беше, че нямаше да е трудно да се идентифицира трупът. Зъбите, както и пломбите, се бяха запазили непокътнати и с малко повече късмет медицинският картон можеше да бъде открит и жертвата разпозната. Освен това открих и стара фрактура на лявата тибия — големия пищял. Той отдавна беше заздравял, но счупването също можеше да помогне при установяването на самоличността на мъжа.

Всичко, което по-рано бях казал на Макензи, се потвърди. Трупът беше на млад бял мъж, на около двайсетина години. Черепът му беше счупен с тъп и тежък предмет. Като се вземе предвид кръглата форма на отвора, направен в костта, можеше да се предположи, че е използван чук. Мястото и размерът на поражението показваха, че ударите са били многократни и нанесени отзад. След толкова дълго време беше невъзможно да се твърди със сигурност, че те са причинили смъртта, но бе твърде вероятно. Такова нараняване би предизвикало почти мигновена смърт. Сега вече не можехме да разберем дали преди това е бил малтретиран по някакъв начин, тъй като по костите му нямаше следи от насилие.