Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Смятаме, че селото има нужда от говорител. Някой, който да представя Манхам пред света.

— Предполагам, че това сте вие.

— Ако някой друг е готов да поеме отговорността, с удоволствие ще му отстъпя.

— Защо мислите, че имаме нужда от такъв човек?

— Защото Господ още не е приключил с това село.

Звучеше толкова убедено, че се почувствах разтревожен.

— И какво искате от мен?

— Вие сте важна личност тук. Подкрепата ви ще ни е от полза.

Идеята, че Скарсдейл използва нещастието, за да изпъкне пред обществото, ме вбеси. Обаче напълно съзнавах, че страхът и недоверието, които царуваха в селото, караха хората да му се доверяват. Тази мисъл ме потисна.

— Нямам никакво намерение да говоря с пресата, ако това имате предвид.

— Става въпрос за отношение. Не бих искал да си помисля, че има хора, които подценяват усилията на тези, които работят за общото благо.

— Вижте какво ще ви кажа, отче. Правете това, което смятате, че е най-добре за селото. Така правя и аз.

— Критикувате ли ме?

— Да приемем, че имаме различна представа за това кое е най-добро за селото.

Изгледа ме студено.

— Може би трябва да ви напомня, че хората тук имат дълга памет. Надали ще забравят прегрешение, извършено в момент като този. Или да простят, колкото и нехристиянско да звучи това.

— В такъв случай ще се постарая да не прегреша.

— Можете да приказвате, колкото си искате. Но аз не съм единственият, който поставя честността ви под съмнение. Хората говорят, доктор Хънтър. И това, което достига до мен, е доста тревожно.

— Може би не трябва да давате ухо на клюки. Като божи човек не трябва ли да защитавате правдата?

— Не ме учете как да си върша работата.

— Тогава и вие не ми казвайте как да си върша моята.

Изгледа ме злобно. Може би щеше да продължи да говори, но нещо изтрака зад гърба му. Том Мейсън прибираше инструментите си в количката. Скарсдейл се овладя, погледът му беше твърд като надгробните камъни, сред които стоеше.

— Няма да ви задържам повече, доктор Хънтър. Довиждане — каза той сдържано и се отдалечи.

„Много добре се справи, няма що“, — помислих си раздразнено, докато се отдалечавах от черквата. Не исках да се конфронтирам с него, но Скарсдейл винаги успяваше да ме извади извън релси. Все още размишлявах върху думите му и не забелязах колата, която спря до мен.

— Изглеждаш, като че ли са ти потънали гемиите.

Беше Бен. Носеше черни очила и беше подпрял загорялата си ръка на смъкнатия прозорец на чисто новия си черен ленд роувър. Колата беше покрита с прах, но в сравнение с нея моята беше антика.

— Извинявай, Съвсем се бях отплеснал.

— Забелязах. Има ли нещо общо с Главния ловец на вещици? — кимна към черквата. — Видях, че разговаряш с него.

— Всъщност има — засмях се аз.

Разказах му набързо за срещата ни. Той поклати глава.

— Не знам на какъв Господ служи нашето отче, но не бих искал да ме причака на някоя тъмна уличка. Трябваше да го пратиш по дяволите.

— Тогава вече щях да я оплескам.

— Както ми разправяш, той и без това не те харесва. Ти си заплаха за него.

— Аз? — искрено се изненадах.

— Помисли си само. До момента този свещеник е абсолютен сухар, а паството му непрекъснато намалява. Това е големият му шанс, а що се отнася до теб, ти си потенциална заплаха за авторитета му. Ти си лекар, образован си, идваш от големия град. И да не забравяме, че не си вярващ.

— Нямам никакво намерение да се конкурирам с него — отговорих ядосано.

— Няма значение. Този нещастник смята, че е Гласът на Манхам. Ако не си с него, значи си против него.

— Като че ли и без това положението не е достатъчно лошо.

— Никога не подлагай на съмнение способността на религиозния човек да прецака нещата. И то, разбира се, в името на по-висшето благо.

Погледнах го. Обичайното му добро настроение го беше напуснало.

— Днес просто съм до болка откровен. Сигурно вече го забеляза.

— Какво е това на главата ти?

До окото му, полускрита от слънчевите очила, имаше голяма цицина. Докосна я с пръсти.

— Ударих се снощи, докато преследвах едни гадни бракониери в резервата. Някой се опита да нападне гнездото на блатар, което отдавна наблюдавам. Подгоних ги и се претърколих по една от пътеките.

— Хвана ли ги?

Поклати ядно глава.

— Ще ги хвана. Сигурен съм, че е онова копеле Бренер. Видях колата му паркирана наблизо. Изчаках го, но не се показа. Сигурно се е криел, чакал е да си отида — усмихна се злобно. — Спуснах му гумите, да го видя какво ще направи.