Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Нямаше причина да смятаме, че смъртта му е свързана с настоящите събития в Манхам. Сегашният убиец преследваше жени, а не мъже. Въпреки че не можехме да сме сигурни, докато останките не бъдат идентифицирани, но беше малко вероятно жертвата да е местен човек. Селото беше малко и ако някой изчезнеше, щеше да се разбере веднага. Нещо повече. Това убийство по нищо не наподобяваше убийството на Сали Палмър. Нейният труп не беше погребан, а оставен на открито. Освен това всички кости на лицето й бяха смазани — от ярост или за да не може да бъде разпозната — докато при младия мъж те не бяха докоснати. Най-вероятната хипотеза беше, че и убиецът, и жертвата не са местни хора. Тялото просто е било заровено тук, сред пущинака.

Въпреки всичко отделих повече от необходимото време, за да се уверя, че няма следи по шийните прешлени. Само преди една седмица единственото забележително нещо в Манхам беше неговата изолираност от света. Сега там се бяха случили две убийства — едното наскоро, другото преди години, а една млада жена бе изчезнала. Човек не можеше да не изпита чувството, че някаква мистерия се разплиташе пред очите му. Тайните на селото започваха да излизат на бял свят и никой не можеше да каже какво още ще се разкрие, преди историята да приключи.

Тази мисъл не ми подейства успокояващо.

Прехвърлих останалите страници на вестника, но нищо не задържа вниманието ми. Хвърлих го на масата и допих кафето си. Време беше да си взема душ, а след това щях да отида при Хенри за неделния ни обяд.

Мисълта, че по-късно щях да се срещна с Джени, ме караше да се чувствам едновременно нервен и развълнуван. И малко виновен, защото все още не бях казал на Хенри. Нямаше да има нищо против да вземем платноходката, но знам, че очакваше да остана при него целия следобед. Чувствах се неловко, защото трябваше да побързам и да си тръгна по-рано. Може би трябваше да отложа едно от двете. Не исках да го разочаровам, но и не знаех кога отново ще имам възможност да изляза с лодката. А не исках и да чакам.

„Защо не?“ — Едно цинично гласче се обади в главата ми. „Наистина ли толкова ти се иска да видиш Джени отново?“ Сега не желаех да мисля за това. Така че станах и се отправих към банята, а въпросът така си остана без отговор.

Измъчваше ме неприятно главоболие, когато пристигнах при Хенри. Не бях толкова зле, че да не усетя апетитната миризма на говеждо печено, която се носеше из къщата. Както обикновено не почуках, а само извиках и влязох вътре.

— Тук съм — гласът на Хенри дойде от кухнята.

Влязох направо. Вътре беше горещо, макар че вратата бе отворена и през нея се виждаше уединеният заден двор. Хенри разбиваше тестото за йоркширски пудинг, а близо до него имаше празна винена чаша. Това може би не бе най-подходящото меню за горещ ден, но що се отнася до неделния обяд, Хенри винаги се придържаше към традициите.

— Почти съм готов — каза той, докато изсипваше тестото в тавата.

Горещата мазнина цвърчеше и пръскаше.

— Щом се опече, сядаме да ядем.

— Мога ли да помогна?

— Налей вино и на двама ни. Аз пийнах от този боклук, дето е до мене, но съм отворил и една бутилка прекрасно вино. Оставил съм я да диша. Вече можем да си налеем от него. Освен ако не искаш бира.

— Не, да пием вино.

Придвижи се към печката. Отвори фурната, дръпна се малко назад, за да се предпази от горещия въздух, и постави тавата вътре. Не готвеше често. Обикновено оставяше Джанис да се погрижи за храната му. Когато го правеше обаче, винаги се възхищавах на сръчността му. Чудех се как бих се справил аз самият, ако бях на негово място. Не че той имаше голям избор. Но Хенри не беше от хората, които се предават.

— Готово — каза и затвори вратата на фурната. — Още около двайсетина минути и сме готови. Боже господи, човече, още ли не си налял виното?

— Ей-сега — казах, ровейки из чекмеджето. — Имаш ли аспирин или нещо подобно? Главата започва да ме боли.

— Ако тук няма нищо, ще трябва да потърсиш в шкафа с лекарства.

В чекмеджето открих само една празна опаковка от парацетамол. Минах през вестибюла и отидох в кабинета на Хенри, в който сега, след като бях заел неговия, приемаше пациенти. Тук държахме лекарствата, както и много от предметите, които Хенри събираше. Той обичаше да колекционира разни неща и беше складирал всякакви стари кутийки за прахчета, шишенца и медицински инструменти, които беше наследил от предшественика си. Сигурно с това нарушаваше цял куп здравни разпоредби, но не беше от хората, които се впечатляват от бюрократичните норми.