Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Замълча и се загледа в езерото. Искаше да каже нещо, но промени намерението си.

— Както и да е, това е друга история — пресегна се към чашата си с вино. — Да сменим темата. Разбрах, че снощи е имало големи вълнения в селото.

Хенри бързо научаваше всичко, което се случваше наоколо.

— Може да се каже. Някои от приятелите на Джеймс Ноулан са го посетили.

— Как е той?

— Не е добре. — Малко преди това бях позвънил в болницата. — Нанесли са му сериозен побой. Ще остане в болницата поне една-две седмици.

— И най-вероятно никой нищо не е видял.

— Очевидно е така.

Смръщи вежди с отвращение.

— Животни, това са те. Отвратителни животни. Но това не ме изненадва. Доколкото чух, и ти си станал жертва на селските клюкари, нали така?

Трябваше да се досетя, че вече е чул какво се говори за мен.

— Поне не са ме пребили до този момент.

— На твое място не бих се хвалил много. Предупредих те какви са. Няма да ти се размине само защото си лекарят на Манхам.

Усетих, че започва да изпада в мрачно настроение.

— Хайде, стига, Хенри…

— Познавам това място по-добре от теб, повярвай ми. Когато ножът опре до кокала, ще се обърнат срещу теб, също както се обърнаха срещу Ноулан. Няма никакво значение какво си направил за тях. Благодарност? Не и в това отвратително село! — Бързо отпи от виното, вече не му се наслаждаваше. — Понякога се чудя защо си правим целия този труд.

— Не мислиш това, което казваш.

— Така ли? — Загледа се мрачно в чашата си.

Чудно колко ли бе изпил, преди да дойда.

— Да, вероятно си прав. Но понякога се чудя какво правим ние с теб тук. Наистина. Не си ли задаваш въпроса какъв е смисълът на всичко това?

— Ние сме лекари. Какъв друг смисъл очакваш да има?

— Да, знам какво ще ми кажеш — ядоса се той. — Но какво добро правим всъщност? Можеш ли честно да ми кажеш, че понякога нямаш чувството, че си губиш времето? Да поддържаш някой грохнал старец жив само защото така трябва. Ние просто отлагаме неизбежното.

Погледнах го загрижено. Забелязах колко уморен изглежда и за първи път осъзнах, че е започнал да остарява.

— Добре ли си? — попитах го.

— Не ми обръщай внимание — засмя се сухо, — днес съм настроен да откровенича малко повече от обичайното.

Пресегна се към бутилката.

— Нервите ми са опънати от всичко, което се случва наоколо. Хайде да пийнем по още една чаша и после ще ми разкажеш с какво толкова тайнствено се занимава през цялата седмица.

Никак не ми се говореше по този въпрос, но все пак се зарадвах да сменим темата. Хенри слушаше с интерес, докато му разказвах за професионалната си кариера, преди да дойда в Манхам. Но когато го информирах как съм помагал на Макензи, интересът премина в недоверие.

Когато приключих, той бавно поклати глава.

— Чувал ли си израза „скрита лимонка“?

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано, но до преди една седмица си мислех, че това е минало и безвъзвратно по-гребано.

— Няма защо да се извиняваш — каза той.

Обаче видях, че е разстроен. Беше ме приел в момент, в който бях стигнал дъното, а сега установи, че не съм бил откровен с него. През цялото време го бях оставил да си мисли, че заниманията ми с антропология са само академични. Въпреки че не го бях излъгал, не бях оправдал доверието му.

— Ако искаш да си подам оставката, ще го направя — предложих аз.

— Да си подадеш оставката? Не ставай смешен — изгледа ме той. — Освен ако отказваш да работиш повече тук.

— Не, разбира се, че не е така. Преди всичко не желаех да ме замесват в случая. И не съм пазил тайна от тебе. Аз самият не исках да си мисля за това.

— Разбирам. Просто съм малко изненадан, това е всичко. Нямах представа, че толкова си се издигнал в кариерата си. — Загледа се замислено към езерото. — Завиждам ти. Винаги съм съжалявал, че не се захванах с психология. Знаеш ли, едно време имах такива амбиции, но очевидно нещата не се получиха. Трябваше ми допълнително обучение. По онова време това беше блестяща кариера. Но исках първо да се оженя за Даяна. А като общо практикуващ лекар щях по-бързо да започна да печеля пари.

— В това, което правих, нямаше нищо блестящо.

— Тогава вълнуващо — погледна ме с разбиране. — Не отричай. През последната седмица много се промени. Даже преди да отидеш на барбекюто.

Засмя се и затърси лулата в джоба си.

— Така или иначе, беше ужасна седмица. Имаш ли новини дали са идентифицирали второто тяло?

— Все още не. Да се надяваме, че зъбните отпечатъци ще помогнат.