Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Очевидно се чувстваше неудобно, като човек, който е принуден да повтаря нещо, в което самият не е убеден.

— Психолозите мислят, че може да е потиснато желание за преобразяване. Поставя й крила на ангел, след като я е убил. Казват, че може да е някой религиозен фанатик, обзет от идеята за преминаване към по-висше състояние.

— А какво мислят за другите убити животни? Или за това, което е направил на Лин Меткаф?

— Все още нищо не могат да твърдят със сигурност. Но дори и да си прав, това — посочи той към бюлетина — не доказва нищо.

— Всъщност — опитвах се да подбера думите си внимателно — има още нещо, за което исках да поговорим.

— Казвай — погледна ме внимателно.

— След като ти се обадих, прегледах медицинския картон на Лин Меткаф. Както и на съпруга й. Знаеш ли, че са искали да имат дете? Обмисляли са дали да не започнат лечение за безплодие.

Макензи веднага схвана.

— Бебета зайчета — пое дълбоко въздух. — Господи!

— Но как е възможно убиецът да е знаел това?

Той ме погледна. Обмисляше нещо.

— Намерихме тест за бременност, скрит в едно чекмедже в спалнята им — започна той бавно. — В чантата й имаше касова бележка, издадена в деня преди да изчезне.

Спомних си, че се сблъсках с нея, когато излизаше от аптеката. Тогава изглеждаше щастлива.

— Използван ли беше?

— Не. Съпругът й твърди, че не знае нищо за него.

— Но никой няма да купи такова нещо, освен ако не възнамерява да го използва. Или си е мислела, че може да е бременна.

Макензи кимна, гледаше мрачно.

— А какво би казала една бременна жена на похитителя? „Моля те, не ме наранявай, очаквам дете“. — Прокара ръка през лицето си. — Господи, вероятно сега няма как да узнаем дали наистина е била бременна или не.

— Не, няма, при това състояние на трупа и при толкова ранна бременност.

Кимна отново. Думите ми не го учудиха.

— Ако е била бременна или ако само си е мислела, че е… Това означава, че няма да е толкова лесно да заловим негодника.

— Защо?

— Защото той не планира предварително какво ще прави с жертвите си. Решава в движение. — Макензи се изправи. Изглеждаше уморен. — Ако той самият не знае какво ще прави в следващия момент, как бихме могли да знаем ние?

След като си тръгна, излязох с колата да се поразходя сред природата. Не бях решил точно къде да отида, просто исках да се махна от Манхам за час-два. Нямаше да се срещаме с Джени тази вечер. И двамата бяхме изненадани колко бързо се развиват отношенията между нас. След последните два дни, в които бяхме непрекъснато заедно, всеки един от нас имаше нужда да остане сам. Мисля, че и двамата се нуждаехме от малко лично пространство. Искахме да се огледаме и да обмислим неочакваната промяна, настъпила в живота ни, както и докъде може да ни доведе тя. Между нас имаше мълчаливо разбирателство, че не искаме да провалим отношенията си, като прибързваме. В крайна сметка, ако нещата бяха такива, каквито смятахме, че са, защо бе това бързане?

Трябваше да бъда по-внимателен тогава и да не се опитвам да изкушавам съдбата.

Не след дълго се озовах на върха на един хълм, от който се откриваше чудесна гледка. Спрях колата и слязох. Седнах на една туфа трева и се загледах към слънцето, което се спускаше над мочурищата. Светлината оцветяваше в златисти отблясъци езерата и поточетата и те образуваха абстрактни шарки сред тръстиките. За известно време се опитах да съсредоточа мисълта си върху убийствата. Но сега всичко ми изглеждаше толкова далечно. Цветовете по небето и земята постепенно станаха по-плътни, нощта наближаваше, но не чувствах никакво желание да си тръгна.

За първи път след катастрофата ми се струваше, че пред мен има бъдеще. Най-после можех да погледна напред, а не непрекъснато да обръщам поглед към миналото. Мислех си за Джени, а също така и за Кара и Алис. Търсех в себе си чувство за вина, питах се дали не съм ги предал. Не открих нищо такова. Имаше само очакване. Все още усещах болката от загубата им и винаги щях да я усещам. Но вече можех да я приема. Съпругата и дъщеря ми бяха мъртви и не можех да ги върна. Дълго време аз също бях мъртъв. Сега неочаквано се бях върнал към живота.

Седях и наблюдавах залеза, докато слънцето се превърна в малка блестяща искра на хоризонта. Блатистият пейзаж потъна в мрак, който сякаш поглъщаше светлината. Когато най-после се изправих, схванат от дългото седене, осъзнах, че не ми е нужно повече време, за да осмисля нещата. И не исках да чакам до следващия ден, за да видя Джени отново. Посегнах към телефона си, за да й се обадя, но той не беше в джоба ми. Не беше и в ленд роувъра. Спомних си, че когато Макензи влезе, го оставих на бюрото си. Съзнанието ми беше заето с други неща и сигурно съм го забравил там.