Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Беше празен.

Изтичах през задната врата, като виках името му непрекъснато. Кеят беше по-надолу в градината, скрит от храсти и дървета. Не можех да го видя, докато не стигнах до портата. Тогава забавих крачка, успокоен. Видях Хенри до празния стол. Седеше несигурно на ръба на кея и се опитваше да се спусне в платноходката. Лицето му беше съсредоточено и зачервено от усилието. Краката му безпомощно се люлееха над лодката.

— За Бога, Хенри, какво правиш?

Хвърли ми яден поглед, но не спря.

— Отивам се да се разходя с лодката. А на теб на какво, по дяволите, ти изглежда?

Изсумтя, опитвайки се да поеме с ръце тежестта на тялото си. Поколебах се, исках да му помогна, но знаех, че не трябва да го правя. Поне бях там и можех да го изтегля, ако паднеше.

— Хайде, Хенри, знаеш, че не трябва да правиш това.

— Гледай си работата!

Изгледах го с изненада. Стиснатите му устни леко потреперваха. Безуспешните му опити продължиха още малко. След това изведнъж изгуби всякакво желание да се бори. Облегна се на дървения стълб и закри очите си с ръка.

— Извинявай, Дейвид. Не исках да кажа това.

— Искаш ли да ти помогна да седнеш отново в стола?

— Чакай малко да си поема дъх.

Седнах до него върху грубите дъски на кея. Дишаше тежко, гърдите му се надигаха с усилие, а ризата му бе залепнала от пот на гърба.

— Откога си тук?

— Не знам. От известно време — усмихна ми се вяло. — Реших, че мога да опитам.

— Хенри — не знаех какво да му кажа. — Какво за Бога си беше наумил да правиш? Нали знаеш, че не можеш сам да се качиш в лодката?

— Знам, знам, просто… — Лицето му помръкна. — Оня гаден полицай. Само как ме гледаше снощи. Говореше ми все едно съм някакъв… някакъв слабоумен идиот! Знам, че сгреших, трябваше да проверя дали съм заключил. Но да ми говори така покровителствено…

Погледна към краката си и отново сви устни.

— Понякога това ме докарва до отчаяние. Чувствам се безпомощен. Иска ми се да мога да направя нещо, разбираш ли?

Загледах се в гладката пуста повърхност на езерото. Наоколо не се виждаше жива душа.

— Ами ако беше паднал във водата?

— Това щеше да е краят на мъките на всички ни, нали така?

— Хвърли поглед към мен и се усмихна язвително, започваше да заприличва на себе си. — Не ме гледай така. Все още не планирам да си сложа край на живота. И без това достатъчно се изложих за днес.

Избута се с ръце и се надигна. Лицето му се сви в гримаса от усилието.

— Помогни ми, моля те, да седна в тоя отвратителен стол.

Подхванах го с ръце и поех тежестта му, докато той се повдигна и седна. Бутах инвалидния стол до къщата и фактът, че не възрази, показваше колко е изморен. Вече бях закъснял за лабораторията, но останах още малко, за да му приготвя чай и да се уверя, че е добре.

Станах да си ходя, а той се прозя и разтърка очи.

— Време е да се приготвям. Сутрешните прегледи започват след половин час.

— Не и днес. Не си в състояние да работиш. Трябва да поспиш.

— Това предписание на лекаря ли е? — попита той и повдигна вежда.

— Приеми го така, щом искаш.

— Ами пациентите?

— Джанис ще ги уведоми, че не можеш да ги приемеш тази сутрин. Ако има нещо много спешно, да се обадят на „Бърза помощ“.

Като никога не спори с мен. Сега, след като отчаянието го беше напуснало, изглеждаше напълно изтощен.

— Виж, Дейвид… Няма да кажеш на никого за това, нали?

— Разбира се, че няма.

— Добре — кимна облекчено. — И без това се чувствам като пълен глупак.

— Нямаш причина за това.

Бях на вратата, когато ме повика обратно.

— Дейвид… — Замълча смутено. — Благодаря ти.

Благодарността му не ме накара да се почувствам по-добре. Чувствах се неудобно, докато пътувах към лабораторията, защото си мислех колко много съм го натоварил през последните седмици. Приемах го за даденост не само като колега, който ще ме замести, но и във всяко друго отношение. Искаше ми се да си бях направил труда да изляза с него на разходка по езерото или просто да прекарваме малко повече време заедно. Но бях толкова погълнат от разследването и още повече от Джени, че въобще не си помислих за Хенри.

Това щеше да се промени, реших твърдо. Почти бях привършил работата си в лабораторията. Оставаше само да дам резултатите на Макензи. После идваше ред на полицията да използва заключенията, до които бях стигнал. След това щях да компенсирам с държанието си липсата на внимание към Хенри. „Само да мине днес — казвах си, — и животът ми отново ще стане нормален.“