Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Тина ни разказа, че е намерила умряла лисица. Дори в този момент тя не осъзнаваше значимостта на това събитие. Изглеждаше озадачена, когато Макензи я попита дали тя или Джени са намирали умрели животни или птици напоследък. В първия момент отрече, но след това се досети и спомена за лисицата. Почувствах, че ми призлява, като си помислих, че никой не е обърнал внимание на предупреждението.

— Все още ли смяташ, че беше правилно да си мълчиш за раните, нанесени на жертвите? — попитах Макензи малко по-късно.

Лицето му се зачерви, но замълча. Знам, че сигурно постъпвах несправедливо, тъй като решението беше взето от началниците му. Но исках да излея гнева си върху нещо. Или върху някого.

Тина първа се сети за инсулина на Джени. Един от полицаите претърсваше съдържанието на дамската й чанта. Тина изведнъж пребледня.

— Господи, това е писалката й!

Полицаят държеше устройството, с което Джени си поставяше инсулин. Приличаше на голяма писалка, но съдържаше дозиран инсулин, който поддържаше метаболизма й в равновесие.

Макензи ме погледна, очакваше да му дам обяснение.

— Тя е диабетичка — гласът ми трепереше при тази нова заплаха. — Трябва да си бие инсулин всеки ден.

— Какво ще стане, ако не го направи?

— Ще изпадне в кома.

Не казах какво ще стане след това, но като погледнах Макензи, ми стана ясно, че ме е разбрал.

Не можех да остана повече. Макензи изпита видимо облекчение, когато си тръгнах. Обеща да ми се обади, когато има някакви новини. Докато карах към къщи, една мисъл непрекъснато се въртеше в главата ми. Джени беше дошла в Манхам, след като беше оцеляла при нападение, а сега беше станала жертва на още по-ужасно престъпление. Дошла е тук, защото е по-безопасно, отколкото в града. Беше толкова несправедливо, като че ли беше нарушен основен природен закон. Имах чувството, че съм раздвоен. Миналото се сливаше с настоящето и отново преживявах кошмара от загубата на Кара и Алис. Този път обаче усещането беше съвсем различно. Тогава бях вцепенен от мъка и самота, докато сега не знаех дали Джени е жива или не. И ако беше жива, на какво беше подложена. Колкото и да се мъчех, не можех да не мисля за порязванията и нараняванията, които бях видял по телата на другите две жени. Не можех да не мисля за влакната от въже под счупените нокти на Лин Меткаф. Преди да умрат, са били вързани и подложени на Бог знае какви ужасни издевателства. Това, което те бяха преживели, сега щеше да се случи с Джени.

Никога през живота си не се бях чувствал толкова уплашен.

Щом влязох в къщата, имах усещането, че стените ме притискат. Качих се в спалнята. Помислих си, че все още мога да доловя парфюма на Джени във въздуха, който мъчително ми напомняше, че я няма. Погледнах леглото, където само преди два дни бяхме прекарали нощта заедно. Повече не можех да остана тук. Слязох бързо долу и излязох навън.

Някак от само себе си се отправих към кабинета. Вечерта бе изпълнена с птичи песни. Слънцето минаваше през листата на дърветата и образуваше зеленикави петна. Красивата природа ми се подиграваше и оставаше безучастна към последните събития. Затворих вратата зад гърба си и Хенри, седнал на инвалидния си стол, се показа от кабинета си. Все още изглеждаше измъчен и уморен. По лицето му разбрах, че знае какво се е случило.

— Дейвид… съжалявам.

Кимнах, имаше вид като че ли всеки момент ще се разплаче.

— Аз съм виновен. Онази вечер…

— Не си виновен.

— Когато чух… Не знам какво да ти кажа.

— Няма нищо за казване, нали така?

Поглади страничните облегалки на стола си.

— Ами, полицията? Сигурно имат някаква… следа или нещо такова?

— Не, Хенри, нямат.

— Господи, каква бъркотия! — Прекара длан по лицето си и изправи гръб. — Нека да ти налея нещо за пиене.

— Не, благодаря.

— Ще пийнеш нещо, независимо дали искаш или не — опита се да се усмихне. — Предписание на лекаря.

Съгласих се само защото беше по-лесно, отколкото да споря с него. Отидохме в хола. Наля по едно уиски на двама ни и ми подаде чашата.

— Хайде, изпий го наведнъж.

— Не искам.

— Просто го изпий.

Направих каквото ми каза. Алкохолът започна да пари в стомаха ми. Хенри взе чашата ми и я напълни отново.

— Ял ли си нещо?

— Не съм гладен.

Щеше да започне да спори с мен, но се отказа.

— Можеш да останеш тук тази нощ. Много бързо ще подредим старата ти стая.

— Не, благодаря.

Нямах какво друго да правя, затова отпих още една глътка от уискито.