Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Дори и все още да не беше мъртва — реална възможност, която ме ужасяваше — имахме не повече от два дни, за да я намерим. Ако до тогава не изпаднеше в кома поради недостиг на инсулин, неизвестният злодей щеше да я убие, както бе направил със Сали Палмър и Лин Меткаф.

Нищо не можех да направя, за да го спра.

След известно време мракът престана да бъде непрогледен. Появиха се светли точици, толкова малки, че в началото си помисли, че са плод на въображението й. Когато се опитваше да се съсредоточи върху тях, те изчезваха. Само когато извърнеше погледа си настрана, ставаха видими — миниатюрни петънца, като звезди, подредени в хоризонтална плоскост в края на зрителното й поле.

Когато очите й се приспособиха към абсолютната тъмнина, установи, че може да ги различава по-лесно. Не просто петънца. Ивички. Цепнатинки, през които навлизаше светлината. Не след дълго забеляза, че те не са навсякъде около нея. Светлината идваше от една-единствена посока. Мислено я нарече Напред.

Ръководена от това, Джени постепенно започна да различава форми в пълния мрак, който я обгръщаше.

Започна да се придвижва съвсем бавно. Главата я болеше. Усещаше тъпа, пулсираща болка, която се усилваше при всяко движение. Мислите й бяха объркани, но страхът, който я бе обзел, не й позволяваше пак да изпадне в безсъзнание. Реши, че отново се намира на паркинга, само че този път шофьорът я бе натикал в багажника. Чувстваше се притисната от всички страни. Не можеше да диша. Искаше да извика за помощ, но гласът й, както и цялото й тяло, не й се подчиняваха.

Постепенно мислите й започнаха да се подреждат. Осъзна, че се намира някъде другаде. Не беше на паркинга. Онзи случай принадлежеше на миналото. Но тази мисъл не й донесе утеха. Къде се намираше? Тъмнината я объркваше и плашеше. Опита се да седне, но нещо сякаш сграбчи крака й. Помъчи се да се дръпне, усети, че нещо я притиска, и тогава напипа с пръсти грубото конопено въже, завързано около глезена й. Не можеше да разбере какво се случва. Проследи въжето по дължината му и стигна до тежка метална халка на пода.

Беше завързана. И изведнъж въжето, тъмнината и твърдата земя под нея се подредиха в ужасяваща картина.

Тогава си спомни всичко.

Спомените идваха в съзнанието й на части, които постепенно се сливаха и образуваха едно цяло. Говореше с Дейвид по телефона. Звънецът беше иззвънял. Отиде да отвори вратата. Отвън се виждаше неясна мъжка фигура, а мънистената завеса пречеше да разпознае кой е и… и…

Господи, не можеше това да се случва в действителност! Но се случваше. Изкрещя. Викаше Дейвид, Тина, който и да е. Никой не дойде. Направи усилие, за да спре. Дишай дълбоко. Стегни се. Разтреперана, започна да разсъждава върху ситуацията, в която се намираше. Помещението беше прохладно, но не студено. Въздухът беше мръсен. Миришеше отвратително на нещо, което не можеше да определи. Беше облечена. Шортите и потникът й си бяха на мястото. Каза си, че това е добър знак. Болката в главата й беше понамаляла и сега я усещаше като слабо пулсиране. Най-силното усещане в този момент беше жаждата. Гърлото й беше сухо, преглъщаше трудно и болезнено. Освен това беше гладна. При тази мисъл се сети за нещо много по-тревожно.

Нямаше инсулин.

Не можеше дори да предположи колко време е минало от последната инжекция. Нямаше представа откога е тук. Беше си поставила обичайната инжекция сутринта както винаги, но преди колко време беше това? Скоро щеше да дойде ред на следващата, ако вече не беше дошъл. Ако не приемеше инсулин, нямаше какво да регулира кръвната й захар и тя много добре знаеше какво се случваше, когато започнеше да се повишава.

„Не мисли за това — каза си тя строго. — Мисли как да се махнеш от тук. Без значение къде се намираш.“

Протегна ръце и пипнешком се опита да разбере какво има около нея, дотам, докъдето въжето й позволяваше да достигне. Зад гърба си напипа груба стена, но в останалите три посоки нямаше нищо. Докато се движеше слепешката в тъмното, кракът й се сблъска с нещо. Препъна се и извика. Нищо не се случи. Тогава клекна и внимателно започна да търси предмета с ръце. Обувка, помисли си тя, съдейки по това, което усещаше с пръстите си. Гуменка, прекалено малка, за да принадлежи на мъж…

Изпусна я. Беше осъзнала какво държи в ръцете си. Не беше гуменка, а маратонка. Женска.

Маратонката на Лин Меткаф.

За известно време страхът я обзе напълно. От момента, в който напипа въжето около крака си, Джени се опитваше да прогони мисълта, че убиецът я беше избрал за третата си жертва. Сега тази мисъл беше потвърдена по най-брутален начин. Не можеше да си позволи да се размекне. Не и ако искаше да си измъкне оттук.