Саймън Бекет - Убийства в Манхам

При тези думи направо занемях.

— Имали са връзка преди няколко години — продължи Макензи. — Всъщност точно преди да дойдеш в селото.

— Не знаех — отговорих замаяно.

— Може би е забравил да го спомене. И се обзалагам, че също така е забравил да спомене, че преди петнайсет години е бил арестуван за опит за изнасилване. Прав ли съм?

За момент не знаех какво да отговоря.

— Имахме известни подозрения към него още преди да получим сигнала. Колкото и странно да ти звучи, не сме пълни идиоти — продължи безмилостно Макензи. — А сега, ако не възразяваш, очаква ме още много работа.

Телефонът изщрака и връзката прекъсна. Не знаех какво да мисля. В началото бях готов да се закълна, че Бен е невинен. Все още бях убеден, че Карл Бренер е подал анонимния сигнал. Беше толкова дребна душа, че бе готов да си отмъсти на Бен по всякакъв начин, без изобщо да мисли за последствията.

Въпреки това думите на Макензи ме потресоха. Нямах никаква представа, че Бен е имал връзка със Сали, още по-малко, че е бил обвинен в изнасилване. Вярно, нямаше никаква причина да ми каже за това. Може би точно обратното при създалите се вече обстоятелства. И сега не можех да не се запитам колко добре всъщност го познавам. Светът е пълен с хора, които твърдят, че човекът, когото познават, не може да е убиец. За първи път се запитах дали не съм един от тях.

Много по-тревожна обаче беше вероятността полицията да губи ценното си време, като се занимава не с когото трябва. Изведнъж ми стана ясно какво трябва да направя. Грабнах ключовете от колата и изтичах навън. Ако Бренер беше излъгал, за да злепостави Бен, трябваше някой да му разясни какво можеше да причини на Джени по този начин. Във всеки случай трябваше да знам истината и ако се наложи, да го принудя да си признае. Ако ли не…

Ако ли не, просто не исках да си представя какво ще се случи.

Когато прекосих селото, слънцето вече беше напекло. Имаше повече представители на полицията и пресата от когато и да било. Недоволните журналисти, фотографи и хората от техническите екипи се бяха струпали на групи. Изглеждаха отчаяни, защото опитите им да вземат интервю се сблъскваха с леденото мълчание на местните хора. Не можех да понеса мисълта, че са тук заради Джени. Минах покрай черквата и забелязах Скарсдейл в двора на гробището. Разговаряше с Том Мейсън и размахваше костеливия си пръст, докато даваше нареждания на градинаря. Когато видя, че се приближавам, спря. По лицето му се изписа неодобрение.

— Доктор Хънтър — каза той студено вместо поздрав.

— Имам нужда от услуга — започнах направо.

Не успя напълно да прикрие задоволството си.

— Услуга? Това вече е нещо ново — вие да искате нещо от мен.

Оставих го да се наслади на момента. Беше заложено нещо много повече от гордост, независимо дали ставаше въпрос за неговата или за моята. Демонстративно погледна часовника си.

— Каквото и да е, ще трябва да почака. Очаквам позвъняване по телефона. След малко ще давам интервю по радиото.

При друг случай щях да се ядосам от начина, по който си придаваше важност. Сега обаче не обърнах внимание.

— Важно е.

— Тогава няма да имате нищо против да почакате, нали така?

Той наклони глава, телефонният звън се чуваше през отворената странична врата на черквата.

— Ще трябва да ме извините.

Идваше ми да го сграбча за прашните ревери и да го разтърся. За момент се изкуших да си тръгна. Но присъствието на Скарсдейл можеше да ми помогне в опита ми да се обърна към добрата страна на Бренер, ако той изобщо имаше такава. Много се съмнявах, че след снощи, когато за малко не го прегазих с колата, щеше да иска да разговаря с мен, ако отидех сам. Затова си замълчах и изчаках, докато Скарсдейл забързано влезе в черквата.

Шумът на потракващите градински ножици ме накара да забравя мислите си и ме върна към действителността. Погледнах към Том Мейсън, който внимателно подрязваше тревата около цветните лехи и старателно се правеше, че не е чул размяната на реплики. Сега със закъснение ми дойде наум, че дори не го бях поздравил.

— Добро утро, Том — опитвах се гласът ми да звучи нормално.

Огледах се наоколо, за да видя къде е дядо му.

— Къде е Джордж?

— Все още е на легло.

Дори не бях разбрал, че е болен. Още един белег до каква степен бях изоставил работата си.

— Пак ли гърбът?

Той кимна:

— Още няколко дни и ще се оправи.

Почувствах се виновен. Старият Джордж и внукът му бяха пациенти на Хенри, но аз отговарях за домашните посещения. А и присъствието на стария градинар беше толкова обичайна гледка за Манхам, че трябваше да забележа, че го няма. На колко ли хора бях излъгал очакванията напоследък? Дали и в момента не се случваше точно това, защото Хенри отново бе поел сутрешните прегледи без мен?