Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Аз съм доктор Хънтър — започнах.

Скарсдейл до мен не се нуждаеше от представяне.

— Карл вкъщи ли е?

Въпросът ми не предизвика никакъв отговор. Тъкмо щях да го повторя, и тя скръсти ръце на гърдите си.

— В леглото е — заговори тя бързо.

Тонът й беше едновременно нервен и агресивен.

— Трябва да разговаряме с него. Важно е.

— Не обича да го будят.

Скарсдейл пристъпи напред.

— Няма да отнеме много време, госпожо Бренер. Важно е да говорим с него.

За момент се раздразних от начина, по който той пое контрол над ситуацията, но бързо ми мина. Сега по-важното беше да ни пуснат в къщата.

Жената се отдръпна с нежелание и ние влязохме.

— Чакайте в кухнята. Ще го извикам.

Скарсдейл влезе пръв. Последвах го в разхвърления вестибюл. Миришеше на стари мебели и на пържено. Когато минахме в кухнята, миризмата на пържено стана още по-силна. В един ъгъл работеше малък телевизор. Момче и момиче на юношеска възраст се закачаха на масата. Пред тях стояха празните чинии от закуска. Скот Бренер седеше наблизо. Бинтованият му крак беше подпрян на ниско столче. Гледаше телевизия и държеше чаша недопит чай.

Когато влязохме, всички замълчаха и впериха поглед в нас.

— Здрасти, Скот — чувствах се неловко.

Не можех да си спомня имената на брат му и сестра му. За първи път започнах да се колебая дали постъпвам разумно. Съзнавах, че бях дошъл в къщата на човек, когото възнамерявах да обвиня в лъжа. Прогоних всички съмнения. Трябваше да го направя, независимо дали беше правилно или не.

Настъпи тишина. Скарсдейл стоеше в центъра на стаята, невъзмутим като статуя. Момчето и момичето продължаваха да ни зяпат. Скот беше забил поглед в скута си.

— Как е кракът? — попитах, колкото да разчупя тишината.

— Добре е — погледна го и сви рамене. — Малко ме наболява.

Забелязах, че превръзката е мръсна.

— Кога за последно ти смениха превръзката?

— Не знам. — Беше започнал да се изчервява.

— Сменяна е, нали?

Не ми отговори.

— Раната е сериозна. Не можеш да я оставиш просто така.

— Никъде не мога да отида в това положение, нали така? — каза той разтревожено.

— Можехме да уредим да идва сестра. А и Карл можеше да те докара до кабинета.

Лицето му помръкна.

— Прекалено е зает.

Да, обзалагам се, че е така. Но в момента изобщо не бях доволен от себе си. Това още веднъж ми напомни до каква степен бях изоставил лекарските си задължения. Чу се, че някой слиза по стълбите и в следващия момент майка му влезе в кухнята.

— Мелиса, Шон, излезте оттук — каза тя на децата.

— Защо? — опъна се момичето.

— Защото така ви казах! Хайде!

Те бавно се измъкнаха навън с недоволни физиономии.

— Ще дойде ли? — попитах аз.

— Ще дойде, когато е готов.

Беше ясно, че това е всичко, което можехме да очакваме от нея. Чуваше се само плискането на вода и потракването на прибори и чинии, когато започна да мие купчината мръсни съдове. Очевидно беше в лошо настроение.

— Ами, аз какво да правя тогава? — попита Скот, докато разтревожено се взираше в крака си.

Събрах мислите си с усилие. Усещах, че Скарсдейл ме наблюдава. За момент в мен се сблъскаха нетърпението и чувството за дълг. Отстъпих.

— Дай да го погледна.

Раната не беше толкова зле, като се имаше предвид колко мръсна беше превръзката. Заздравяваше и изглежда, кракът му щеше напълно да се възстанови. Шевовете бяха такива, все едно ги беше правила някоя несръчна обучаваща се сестра, но краищата на раната се затваряха добре. Донесох аптечката от колата, почистих и превързах раната отново. Почти бях свършил, когато се чуха тежките стъпки на Бренер.

Приключих и се изправих. В това време той влезе в кухнята. Беше облечен с мръсни джинси и тясна фланелка. Беше добре сложен, мускулите по ръцете и гърдите му се очертаваха. Изгледа ме злобно, а след това неохотно, но с уважение кимна на Скарсдейл. Приличаше ми на сърдит ученик, изправен пред строгия директор.

— Добро утро, Карл — Скарсдейл заговори пръв. — Съжалявам, че те обезпокоихме.

В гласа му се долавяше неодобрение. Бренер го усети и се смути от външния си вид.

— Тъкмо ставам — обясни той, без никой да го е питал. Гласът му все още звучеше сънливо. — Снощи се прибрах много късно.

Изражението на Скарсдейл подсказваше, че този път ще си затвори очите. Само този път.

— Доктор Хънтър иска да те попита нещо.

Бренер ме изгледа. Дори не се опита да скрие враждебността си.

— Защо, по дя… — усети се и спря. — Защо трябва да му отговарям?