Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— О, стига! Бяхте там, нали го видяхте как говори?

— Видях как двама мъже изпуснаха нервите си, това видях.

— Не може да говорите сериозно. Не смятате ли вече и вие, че Бренер е подал сигнала на полицията?

— Не е моя работа да отсъдя.

— Не ви моля да отсъдите. Просто елате с мен й кажете на полицаите, че според вас трябва да разпитат Бренер.

Не ми отговори веднага. Когато най-после го направи, не даде конкретен отговор:

— Казахте, че жертвите не са били убивани веднага. Откъде знаете това?

Поколебах се по навик, но вече не ме интересуваше кой какво знае. Вече нямаше никакво значение.

— Аз извърших огледа на труповете.

Той извърна рязко глава към мен и ме изгледа учудено.

— Вие?

— Бях експерт по тези въпроси. Преди да дойда тук.

Отне му известно време да осмисли новината.

— Искате да кажете, че сте участвали в полицейското разследване?

— Да, помолиха ме да им помогна.

— Разбирам — от тона му ставаше ясно, че не одобрява това. — И предпочетохте да си замълчите.

— Това е деликатна работа. Не е нещо, за което трябва да се говори.

— Разбира се. В крайна сметка ние сме селски хора. Вероятно невежеството ни ви е забавлявало.

По бузите му се появиха червени петна. Разбрах, че не просто не одобрява поведението ми, а беше направо бесен. За момент реакцията му ме изненада, но после всичко ми стана ясно. Доставяло му е удоволствие да си представя, че е най-значимата личност. Смятал е, че е водачът на селото. А сега беше установил, че някой друг през цялото време е играл важна роля и е разполагал с информация, която той не е знаел. Това беше удар по гордостта му. Нещо повече, беше удар върху егото му.

— Не е така.

— Нима? Не е ли странно, че ми го казвате едва сега, когато имате нужда от мен. Чак сега разбирам колко наивен съм бил. Мога обаче да ви уверя, че повече няма да допусна да ме правите на глупак.

— Никой не ви прави на глупак. Ако съм ви обидил, моля да ме извините, но в момента е заложено нещо по-важно от вас и мен.

— Наистина е така. И мога да ви уверя, че отсега нататък ще го оставя в ръцете на „експертите“ — каза го с горчив присмех. — В крайна сметка аз съм само един скромен свещеник.

— Вижте, имам нужда от помощта ви. Не мога…

— Мисля, че няма какво повече да си кажем — отсече той. Мълчахме през останалата част от пътуването ни.

Шумът накара Джени да се събуди. В началото не успя да се ориентира в тъмнината. Не можеше да си спомни къде е и защо не вижда нищо. Никога не пускаше завесите, когато спеше, така че и в най-тъмните нощи светлината влизаше в стаята й. Усети твърдата земя под себе си и неприятната миризма и тогава действителността се стовари върху нея с целия си ужас.

Дръпна въжето още веднъж. Вече беше разранила пръстите си, докато се опитваше да развърже възела, и когато ги постави в устата си, усети кръв. Но въпреки всичките й усилия възелът не поддаваше. Отпусна се назад. Започваше да усеща и други неудобства. Глад, но повече от глада я мъчеше жаждата. Преди да заспи, успя да достигне до малка локвичка вода. Тя се бе процедила през пода и стените на помещението, в което беше затворена. Беше прекалено плитка и не можа да пие от нея, но свали фланелката си и попи с нея влагата. После я изсмука. Водата беше застояла и леко солена, но въпреки това вкусът й бе прекрасен.

След това откри още две места, където водата се бе просмукала, и постъпи по същия начин. Но с това не успя да утоли жаждата си. Беше сънувала вода и когато се събуди, гърлото й бе още по-пресъхнало. Освен това я бе обзела сънливост, от която не можеше да се отърси. Знаеше, че и двете състояния са признак за начало на недостиг на инсулин, но в момента не искаше да мисли за това. За да отвлече мислите си, започна отново да проучва пода около себе си. Надяваше се, че малките локвички отново ще са пълни с вода.

Тогава повторно чу шума. Идваше от мазето, от другата страна на дъските.

Долу имаше някой.

Зачака стаила дъх. Който и да беше оттатък, не бе дошъл да я спаси. Чуваше, че някой се движи, но нищо друго не се случи. Забеляза, че сега през цепнатините на дъските се процеждаше повече светлина. Бавно и внимателно се приближи към тях. Кръвта в главата й пулсираше толкова силно, че заглушаваше всичко останало. Пипнешком, колкото е възможно по-тихо, се доближи и постави окото си на същата дупчица, както и преди.

След абсолютната тъмнина наоколо светлината сякаш прободе ретината й. При мигна няколко пъти, докато погледът й се приспособи. Над тезгяха светеше гола електрическа крушка. Беше закачена на дълъг шнур и висеше точно над него. Падаше толкова ниско, че осветяваше само един малък кръг, а всичко наоколо потъваше в сянка. Мъртвите животни, които висяха от тавана, се криеха в нея.