Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Отблъсна ръката му.

Кожата й запази осезателен спомен от допира му, от твърдите косми и грубите кости на ръката му. За момент нищо не се случи. След това ръката му се изви и той удари Джени през лицето. Тя се блъсна в стената и се плъзна на пода.

Чуваше дишането му, когато се надвеси над нея. Сви се в очакване, но той не направи нищо. С облекчение чу как стъпките му се отдалечават. Лицето я болеше там, където я беше ударил, но поне не беше по порязаната буза. „Късметлийка си, — помисли си тя вцепенено. — Късметлийка и глупачка.“

Чу се изщракване и отново бе заслепена. Ярката светлина беше насочена право към нея. Прикри очите си с ръка и видя, че беше включил настолна лампа, закрепена върху тезгяха. Обляна от светлината, Джени чу как премести стола. Той изскърца под тежестта, когато мъжът седна в сянката.

— Стани.

Тя се подчини с мъка. Проявата й на непокорство обаче беше предизвикала някаква промяна. Все още се страхуваше, но вече беше ядосана. Опита се да извлече сили от гнева си толкова, колкото да се изправи предизвикателно. Каза си, че каквото и да се случи, щеше да се опита да запази останалото си достойнство. Изведнъж това й се стори изключително важно.

Добре тогава. Прави каквото ще правиш. И да се свършва.

Гола и трепереща, тя очакваше да види какво ще я сполети. Нищо не се случи. Откъм сенките се чуха още звуци. Какво правеше той? Хвърли бегъл поглед и видя едрата му фигура. Стоеше с широко разкрачени крака. Ритмичните приглушени звуци продължиха и тя най-после разбра.

Той мастурбираше.

Звуците, които идваха отвъд светлия кръг, станаха по-настойчиви. Чу го как сподавено извика. После обутите му в ботуши крака се потътриха по пода и настъпи тишина.

Джени стоеше неподвижна. Почти не смееше да диша. Слушаше как учестеното му дишане постепенно се успокои.

След малко той се изправи. Нещо прошумоля и след това тръгна към нея. Подаде й нещо.

— Облечи я.

Протегна се да вземе това, което й подаваше, но не можеше да откъсне очи от ножа. „Махни го, — помисли си тя. Махни го поне за малко. Тогава ще видим колко си смел.“ Но той не го направи. Все още държеше ножа, докато подаваше на Джени купчината плат. Когато видя, че е рокля, в Джени се породи смътна надежда, че може да я пусне на свобода. Но после разбра какво всъщност държи.

Беше булчинска рокля. Бял сатен и дантела, пожълтяла от времето. Беше мръсна и зацапана с тъмни засъхнали петна. Джени усети, че й се повдига, когато разбра какви бяха тези петна.

Засъхнала кръв.

Изпусна роклята. Ножът проблесна, кожата на ръката й се разтвори и се появи кървавочервена линия. Кръвта веднага потече надолу.

— Вдигни я!

Ръцете й отказваха да я слушат, когато се наведе, за да вдигне роклята. Започна да я облича отдолу нагоре и тогава се сети, че това няма как да стане, докато кракът й е завързан. За момент в нея се породи надежда, но нещо я накара да спре преди да го помоли да я развърже. „Той точно това иска. — Знаеше го интуитивно. — Иска да му дам някакъв повод.“

Стаята се завъртя около нея, но прозрението, до което беше стигнала, й даде сили. Непохватно облече роклята през главата си. Миришеше лошо — запарен мирис на нафталин, стара пот и следи от парфюм. Тежките дипли на роклята покриха лицето й. Изведнъж я обхвана клаустрофобия. Ужаси се, че ножът отново ще я нарани, докато стои така като хваната в капан. Побърза да се освободи и пое дълбоко въздух веднага щом главата й се подаде от диплите плат.

Мъжът не беше край нея. Беше застанал в тъмното зад лампата и се занимаваше с нещо върху тезгяха. Джени се погледна. Булчинската рокля беше намачкана и твърда. Кръвта от раните й се бе размазала върху нея, добавяйки нови петна към вече съществуващите. Но роклята беше фина изработка, сатенът бе плътен и тежък, а предната част на корсажа бе направена от дантела във формата на лилия. „Някоя булка я е носила, — помисли си тя. — В най-щастливия ден от живота си.“

Чу се механичен звук, като че ли някой навиваше часовник. Мъжът, все още скрит в сянката, постави една дървена кутия до лампата. Когато вдигна капака й, Джени разбра какво е това.

Беше музикална кутия. В средата се виждаше малка балерина. Джени се загледа във фигурката, която започна да се върти, а дрънкането на фалшивата мелодия се понесе в зловонния въздух. Механизмът беше развален, но мелодията все още можеше да се разпознае. „Лунна светлина“ на Дебюси.

— Танцувай.

Джени се стресна и излезе от унеса си.