Саймън Бекет - Убийства в Манхам

След като Макензи затвори телефона, останах дълго време скрил глава в ръцете си. На вратата се почука. Вдигнах глава и видях Хенри да влиза.

— Има ли новини? — осведоми се той.

Поклатих глава. Веднага ми направи впечатление колко уморен изглежда, но това не ме изненада. Откакто Джени изчезна, изобщо бях престанал да приемам пациенти.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Добре съм.

Опита се да демонстрира, че е изпълнен с енергия, но не се получи. Усмихна се едва доловимо и сви рамене.

— Не се тревожи за мен. Справям се. Наистина.

Не бях убеден в това. Изглеждаше измършавял и не можеше да го скрие. Но колкото и да се чувствах виновен, че го бях оставил да се справя с всичко сам, единственото нещо, за което можех да мисля сега, беше Джени и това, което щеше да се случи в следващите двайсет и четири часа. Всичко друго изглеждаше далечно и незначително.

Хенри разбра, че не съм в настроение да разговарям, и си тръгна. Опитах се да прегледам отново съдебномедицинския доклад, който бях изготвил по случаите със Сали Палмър и Лин Меткаф. Крепеше ме надеждата, че мога да открия нещо, което съм пропуснал преди. Но това само ми даде повод да си мисля за неща, които упорито се мъчех да избягна. Загасих компютъра. Бях отчаян. Загледах се в тъмния екран и в мен се породи убеждението, че има нещо важно, което пропускам. Нещо, което беше буквално пред очите ми. За момент усетих, че е съвсем близо до мен, но когато се опитах да го формулирам, ми се изплъзна.

Изправих се. Трябваше да върша нещо. Грабнах мобилния си телефон и забързах към колата. Сетих се за едно място, където можех да отида.

Но дори когато тръгнах, усещането, че нещо толкова очевидно ми убягва, не ме напусна.

Бен Андерс живееше в голяма тухлена къща накрая на селото. Някога бе принадлежала на родителите му. Когато те починали, останал да живее там със сестра си, докато тя се омъжила и се изнесла. Често казваше, че къщата е прекалено голяма за него, че трябва да я продаде и да си купи по-малка. Но засега нямаше признаци, че наистина ще го направи. В крайна сметка, голям или малък, това беше домът му.

Няколко пъти преди това бях ходил там, за да пийнем по нещо, след като „Агнето“ затвореше. Паркирах пред тежката дървена порта до високия каменен зид. Помислих си, че фактът, че никога не бях идвал тук през деня, говори достатъчно за нашето приятелство.

Дори не бях сигурен, че ще си е вкъщи. Сега, когато вече бях тук, се надявах, че може и да не е. Бях дошъл, защото исках да чуя неговата версия за причините за ареста, но не бях помислил какво ще му кажа.

Прогоних всички съмнения от себе си и почуках на вратата. Къщата беше построена от светлочервени тухли. Не беше красива, но беше изключително солидна. Градината беше голяма, спретната, но непретенциозна. Бели прозорци, тъмнозелена врата. Почаках, после почуках отново. И след третия опит нямаше никакви признаци на живот. Тогава реших да си тръгна. Но не го направих. Не знам дали защото не ми се искаше да се върна обратно и да чакам, или заради нещо друго, но ми се струваше, че къщата не е празна.

Една пътека минаваше покрай нея и водеше до задния двор. Тръгнах нататък. По средата на пътеката имаше тъмно петно. Кръв. Прескочих го. Задният двор приличаше на добре поддържана градина. В дъното й се виждаха няколко овощни дръвчета. Под тях на сянка седеше някой.

Бен не се учуди, че ме вижда. До него на грубо скованата маса от нерендосани дъски стоеше бутилка уиски. На ръба на масата догаряше цигара. Ако се съдеше по количеството уиски в бутилката и от зачервеното му лице, Бен беше прекарал там доста време. Приближих се, а той си наля още едно питие.

— Вземи си чаша от къщата, ако искаш да ти налея.

— Не, благодаря.

— Бих ти предложил кафе. Но, честно казано, ме мързи да се надигна — взе цигарата, погледна я и я загаси. — Първата от четири години насам. Отвратителна е.

— Почуках.

— Чух. Помислих, че може пак да са онези гадове от пресата. Двама репортери вече бяха тук. Сигурно някое приказливо ченге им е подшушнало нещо — усмихна се накриво. — Трябваше ми малко време да ги убедя да не ме закачат, но най-накрая разбраха намека ми.

— От това ли е кръвта по пътеката?

— Да, явно трябваше да им замирише на кръв, преди да приемат думите ми „без коментар“ буквално — произнасяше думите много внимателно. По нищо друго не си личеше, че е пил.

— Копелета — добави той и лицето му потъмня.

— Може би не е много разумно да удряш репортерите.