Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Кой казва, че съм ги ударил? Просто ги придружих, докато напуснаха границите на имота ми, това е всичко. — Сянка премина през лицето му. — Виж, съжалявам за Джени — въздъхна. — Съжалявам. Само каква дума, Боже мой!

Не бях готов да приемам съболезнования.

— Кога те пуснаха от полицията?

— Преди два-три часа.

— Защо?

— Как защо?

— Защо те пуснаха?

Хвърли ми един поглед.

— Защото нямам нищо общо с това.

— Тогава защо си седнал тук и се опитваш да се напиеш?

— Някога арестували ли са те, за да те разпитват за убийство? — изсмя се той. — „Разпит“ — ама че шегичка. Не те питат, казват ти какво си направил. „Знаем, че си бил там. Видели са колата ти. Къде я закара? Какво направи с нея?“ Мога да ти кажа, че никак не е весело. Дори когато те пуснат да си отидеш, се държат все едно ти правят услуга.

Вдигна чашата като за поздрав, подиграваше се.

— И после отново ставаш свободен човек. Обаче знаеш, че хората ще те гледат и ще си мислят: „Има си крушка опашка.“ И ще си казват, че и без това никога не са ти имали доверие.

— Но ти нямаш нищо общо с това.

Видях как стисна зъби, но когато заговори, гласът му беше спокоен:

— Не, нямам нищо общо с това, нито с онова, което се случи с другите две жени.

Не бях дошъл с намерение да го разпитвам, но сега просто не можех да не му задам няколко въпроса. Той въздъхна и сви рамене, сякаш искаше да се отпусне.

— Беше грешка. Някой е казал на полицията, че е видял колата ми пред къщата на Джени. Но това е невъзможно.

— Но щом си можел да докажеш, че не си бил там, защо не си го направил веднага? Защо, за Бога, си се държал така, все едно криеш нещо?

Отпи отново.

— Защото криех. Обаче не това, което си мислеха.

— Дано поне е било нещо важно — не можах да прикрия гнева си. — По дяволите, Бен, полицията загуби часове, за да те разпитва!

Сви устни, но прие упрека ми.

— Виждам се с една жена. Не я познаваш. Живее… ами, не живее в селото. Бях с нея.

Останалото ми беше ясно.

— Омъжена е.

— В момента, да. Но след като полицията отиде в къщата им да попита съпруга, дали жена му може да потвърди, че по това време е била в леглото с мен, много се съмнявам, че ще е омъжена още дълго.

Замълчах.

— Знам, знам. Трябваше да кажа на полицията по-рано. — И тогава избухна: — Господи, колко ми се иска да го бях направил! Щях да си спестя часове на ужасна мъка и сега нямаше да седя тук и да съжалявам, че не съм постъпил правилно. Но когато те извлекат от къщи и те затворят в килия в полицията, не можеш да се сетиш за всичко навреме, нали? — Разтърка лицето си, изглеждаше уморен. — Само защото някой е направил тъпа грешка и е помислил, че е видял колата ти.

— Не е грешка. Карл Бренер го е направил.

Бен ме изгледа изпитателно. В погледа му просветна нещо.

— Сигурно почвам да остарявам — каза след малко. — По дяволите, дори не се сетих за него.

Никой от нас не искаше да се караме. И двамата приемахме, че сме разменили остри думи само защото сме под напрежение.

— Отидох в къщата му. Бренер отказва да си признае, но съм готов да се закълна, че е бил той.

— Никога не би си признал. Но ти благодаря, че си се опитал да го накараш.

— Не го направих само заради теб. Исках полицията да се занимава с издирването на Джени, а не да тъпчат на едно място, като разпитват теб.

— Напълно правилно — погледна чашата си и я остави, преди да отпие. — Какво още ти каза твоят приятел, инспекторът?

— Каза, че навремето си имал връзка със Сали Палмър. И че преди петнайсет години си нападнал жена.

— За всичко си информиран, нали така? — засмя се кисело. — Да, преди известно време имахме връзка със Сали. Никога не сме я държали в тайна, но и не искахме да се шуми. Не и в село като това. Не беше нещо сериозно. Не продължи дълго, но след това останахме приятели. Това е. Що се отнася за другото… ами, човек греши на младини.

По изражението ми разбра какво си мисля.

— Преди да си създадеш погрешна представа, трябва да ти кажа, че не съм нападал никого. Бях на осемнайсет и излизах с доста по-възрастна от мен жена. Беше омъжена.

— И тя ли?

— Знам, лош навик. Не се гордея с това. Но тогава вярвах, че в такива случаи никой не може да пострада. Бях млад, мислех си, че съм дар Божий. И когато поисках да сложа край на историята, нещата загрубяха. Тя ме заплаши, скарахме се. След това отишла в полицията и се оплакала, че съм се опитал да я изнасиля. — Сви рамене. — В крайна сметка оттегли обвинението. Но веднъж като ти излезе име… И ако се чудиш защо не си знаел, трябва да ти кажа, че не се чувствам длъжен да разказвам за личния си живот наляво и надясно, и нямам намерение да се извинявам за това.