Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Какво ще направиш, ако телефонът им е запаметил номера ти и той се обади? — попита Бен.

— Всъщност няма значение. Винаги мога да му кажа, че искам да говоря с него. Той така или иначе няма да се съгласи.

Но Бренер не се обади. Изчаках известно време, после позвъних отново. Този път Скот вдигна телефона. Не, Карл не бил вкъщи, каза ми той. Нямаше представа кога ще се върне. Благодарих му и прекъснах връзката.

— Стискай палци — казах на Бен и тръгнах.

Беше изявил желание да дойде с мен, но аз отказах. Колкото и да ми се искаше да бъде до мен, присъствието му само щеше да усложни нещата. Дори и при най-добро стечение на обстоятелствата, комбинацията между него и Бренер беше взривоопасна, а мога да си представя какво щеше да се получи сега, когато Бен беше погълнал половин бутилка уиски. А имах намерение да убеждавам, а не да се конфронтирам.

Помислих си дали да не уведомя Макензи какво смятам да правя, но бързо отхвърлих идеята. И сега нямах повече факти в подкрепа на подозренията си, отколкото преди няколко часа, когато говорих с него. Освен това Макензи ясно ми бе дал да разбера, че не иска да се намесвам. Нямаше да предприеме нищо без солидни доказателства.

Ето защо трябваше сам да отида в къщата на Бренер.

Обаче в момента не се чувствах много убеден. Докато паркирах, усетих, че увереността ми ме напуска. Като чу шума на колата, кучето изтича иззад ъгъла и започна да лае. Този път се държеше по-смело. То не избяга, както миналия път, може би защото бях сам. Беше едър помияр, с едно разкъсано ухо. Препречи ми пътя към къщата и се наежи. Извадих аптечката от колата и бях готов да се предпазя с нея, ако реши да ме атакува. Приближих го, а космите на врата му настръхнаха. Спрях. То обаче продължи да ръмжи.

— Джед!

Кучето ми хвърли последен предупредителен поглед и изтича до госпожа Бренер, която се бе появила на вратата. По тясното й лице бе изписана враждебност.

— Какво искате?

Бях се подготвил.

— Искам още веднъж да прегледам крака на Скот.

Огледа ме подозрително. Или може би бях прекалено нервен и само така ми се стори.

— Нали го прегледахте преди.

— Тогава не носех всичко необходимо със себе си. Искам да съм сигурен, че няма да се инфектира. Но ако вие не искате…

Престорих се, че тръгвам обратно към колата.

— Не, заповядайте, влезте — въздъхна тя.

Последвах я вътре. Опитвах се да прикрия облекчението и нервността си. Скот се беше излегнал на една доста мърлява кушетка в хола. Гледаше телевизия.

— Лекарят дойде да те види отново — каза майка му, когато влязохме.

Той се понадигна, изглеждаше изненадан. И гузен, както ми се стори. Но това може и да беше само плод на въображението ми.

— Карл още не се е върнал — съобщи тя.

— Няма значение. Бях наблизо и реших да хвърля още един поглед на крака ти. Донесъл съм антибактериална превръзка.

Опитвах се да изглеждам спокоен, но усещах, че гласът ми звучи ужасно фалшиво.

— Вие ли търсихте Карл преди? — попита майката с неприкрита неприязън.

— Да, но ме прекъснаха, звънях по мобилния.

— И какво искахте от него?

— Исках да му се извиня.

Лъжата дойде от само себе си. Седнах на най-близкия стол до Скот.

— Сега обаче искам да видя крака ти. Имаш ли нещо против да го прегледам.

Погледна майка си и после сви рамене.

— Не.

Започнах да свалям превръзката. Майка му стоеше до вратата и ме наблюдаваше.

— Дали ще мога да ви помоля за чаша чай? — попитах, без да вдигам поглед.

За момент си помислих, че ще ми откаже. Но тя въздъхна раздразнено и отиде в кухнята. Единственият шум, който се чуваше, след като излезе, бе дърдоренето по телевизията и шумоленето на бинта, който развивах. Устата ми беше пресъхнала. Хвърлих поглед към Скот. Изглеждаше ми леко притеснен.

— Разкажи ми отново как се случи — започнах аз.

— Стъпих в един капан.

— Къде горе-долу стана това?

— Не си спомням — сведе поглед.

Свалих изцяло бинта и превръзката. Шевът, беше направен ужасно.

— Цял късмет е, че не изгуби крака си. Но ако се инфектира, може и това да стане.

Вече нямаше такава опасност, но ми се искаше да го поуплаша.

— Не съм виновен — отвърна мрачно. Не стъпих в капана нарочно.

— Сигурно е така. Но ако има засегнати нерви, ще куцаш до края на живота си. Трябваше по-рано да отидеш да го прегледат. — Вперих поглед в него. — Или може би Карл не ти позволи.

Скот отвърна поглед от мен.

— Защо да не ми позволи?

— Всички знаят, че бракониерства. Последното нещо, което му трябва, е полицията да почне да разпитва защо брат му е стъпил в капан.