Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Държах главата си наведена, правех се, че съм съсредоточен върху превръзката.

— Сега там има ли нещо?

— Да. Няма къде другаде да ги остави. Дейл не иска да рискува да ги натовари, докато полицията се върти наоколо.

— Карл още ли ходи там?

— Всеки ден. Трябва да ги поддържа живи, докато успее да ги продаде. — Сви рамене. — Обаче не знам още колко дълго ще го прави. Досега не са продали много.

Струваше ми невероятно усилие да се държа естествено. Стараех се гласът ми да звучи колкото е възможно по-безучастно:

— А ти прикри ли Карл от полицията?

— Какво? — изглеждаше объркан.

Когато свърших с превръзката, ръцете ми бяха започнали да треперят.

— Когато ви разпитваха за изчезналите жени. Не можеше да им обясни, че е бракониерствал и това да му послужи за алиби, нали така?

— Не — Скот неочаквано се усмихна. — Просто заявихме, че през цялото време е бил тук. — Усмивката му изчезна. — Нали няма да му кажеш какво съм ти разказал?

— Не — обещах аз. — Няма.

И без това вече му казах предостатъчно. Спомних си какво бях съобщил по-рано на Бренер. Държи ги живи три дни, преди да ги убие. Сега знаеше, че полицията е наясно с графика му. Благодарение на мен Джени може би беше пропуснала възможността да оцелее.

Господи, какво бях направил?

Изправих се и несръчно започнах да събирам нещата си. В това време майката на Скот влезе с чаша чай в ръка.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

Тя сви неодобрително устни.

— Нали искахте чаша чай?

— Съжалявам.

Вече излизах бързо от стаята. Скот ме гледаше неуверено. Сигурно бе започнал да съжалява, че се е разприказвал. Изведнъж отчаяно поисках да се махна от там, като че ли очаквах Бренер ненадейно да се появи и да се опита да ме спре. Хвърлих аптечката в колата и бързо запалих двигателя. Усещах, че госпожа Бренер ме наблюдава от вратата, докато колата подскачаше по черния път.

Веднага щом се скрих от погледа й, посегнах към телефона си. Опитах се да позвъня на Макензи, но сигналът се появи за малко и после изчезна.

— Хайде, хайде!

Излязох на пътя и поех към старата мелница. Трескаво наблюдавах кога отново ще се появи сигнал. Веднага щом се прикачих, набрах повторно номера на Макензи.

Включи се гласовата му поща. По дяволите!

— Семейството на Карл Бренер са излъгали за алибито му — започнах без всякакво предисловие. — Бил е…

В този момент чух гласа на Макензи:

— Кажи ми, че не си ходил при него.

— Не при Бренер, а при брат му, но…

— Казах ти да стоиш настрана!

— Изслушай ме! — изкрещях. — Бренер и братовчед му са залагали капани за птици и животни, за да ги продават. Братовчед му е Дейл Бренер, бивш военен. Държали са животните в старата полуразрушена мелница, на около два километра на юг от селото. Там, където Скот Бренер попадна в капана.

— Чакай.

Бях привлякъл вниманието му и вече звучеше съвсем делово. Чух приглушени гласове около него.

— Добре, знам къде е. Но там вече проверихме, няма нищо.

— Преместили са всичко, докато претърсвахте наоколо за Лин Меткаф. След това са върнали нещата обратно. Точно тогава се е наранил братът на Бренер. А той толкова се е стремял да избегне срещата с полицията, че дори не го е завел в болницата.

— Вече знаем, че е бракониер — отговори упорито Макензи.

— Не знаеше, че семейството му е излъгало, за да го защити. А също така, че един ловец и един бивш военен ловят животни и ги държат в запустяла сграда. Поне единият от двамата няма алиби. Как по-точно да ти го обясня, да ти го нарисувам ли?

Нецензурните думи, които чух, че измърмори, ми подсказаха, че няма нужда от повече обяснения.

— Ти къде си сега?

— Току-що излязох от къщата на Бренер.

Не му казах, че съм се отправил към мелницата.

— Той къде е?

— Нямам представа.

— Добре, виж какво, аз съм в полицейската каравана на площада. Ела тук колкото е възможно по-бързо.

Това беше точно в обратната посока.

— Защо? Казах ти всичко, което трябва да знаеш.

— Трябва да чуя всички подробности. Не искам хората ми да се отправят натам недостатъчно подготвени, разбра ли?

Не отговорих. Шофирах, долепил телефона до ухото си. Пътят шептеше под гумите на колелата и с всяка секунда се доближавах до мястото, където бях сигурен, че е затворена Джени.

— Чу ли ме, докторе?

Сега гласът на Макензи беше твърд като стомана. Вдигнах крака си от газта. Това беше едно от най-трудните неща, които някога ми се е налагало да направя в живота си.