Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Чух — изскърца гласът ми.

Обърнах колата и поех обратно.

Небето блестеше особено, сякаш предвещаваше буря. Няколко леки облачета закриваха слънцето и то излъчваше странна, болезнена светлина. За първи път от няколко седмици насам във ветреца се долавяше нещо по-различно от мириса на сгорещен въздух. Някъде, немного далече, бурята вече вилнееше, но в момента поради повишената влажност жегата беше още по-страшна.

Бях смъкнал стъклата на прозорците. Въпреки това, когато стигнах до полицейската каравана в центъра на селото, бях по-тънал в пот. Там цареше необичайно оживление. Когато влязох, Макензи и група цивилни и униформени полицаи стояха около масата и се взираха в една карта. Униформените полицаи носеха защитни жилетки. Като ме видя, Макензи млъкна.

Приближи се до мен, а изражението му съвсем не беше приятелско.

— Няма да се преструвам, че одобрявам това, което си направил — започна той, враждебно издал челюст напред. — Високо ценя помощта, която ни оказа по-рано, но това е полицейско разследване. Не е редно цивилни да се намесват и да провалят всичко.

— Опитах се да ти кажа за Бренер, но ти не искаше да ме чуеш. Какво друго можех да направя?

Усетих, че е готов да спори с мен, но се спря.

— Старши детективът иска да говори с теб.

Заведе ме при групата офицери около масата и ме представи. Висок, слаб мъж, с делово държане на човек, който е свикнал да командва, ми подаде ръка.

— Аз съм старши детектив Райън. Разбрах, че имате нови данни, доктор Хънтър?

Разказах му това, което бях научил от Скот Бренер. Опитвах се да се придържам към сухите факти. Когато свърших, Райън се обърна към Макензи:

— Предполагам, че познаваш този Карл Бренер?

— Да, вече сме го разпитвали. Отговаря на профила, но и двата пъти — и когато Лин Меткаф, и когато Джени Хамънд изчезнаха, имаше алиби. Семейството му го потвърди.

— Има още нещо — прекъснах го аз.

Сърцето ми биеше болезнено, но трябваше да си призная.

— Вчера казах на Бренер, че знаете, че жертвите са държани три дена живи.

— Господи! — изпъшка Макензи.

— Исках да го накарам да разбере, че става въпрос за нещо по-важно от враждата му с Бен Андерс.

Дори на мен опитът да се оправдая ми прозвуча глупаво. Полицаите впериха погледи в мен. В тях имаше и отвращение, и неприязън. Райън кимна отривисто.

— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Хънтър — каза хладно. — Сега ще ви помоля да ни извините. Имаме много работа.

Обърна ми гръб. Макензи ме придърпа настрани. Мълчеше, докато не излязохме навън.

— Какво, по дяволите, те прихвана, та каза това на Бренер?

— Бях сигурен, че разпитвате не когото трябва. И повярвай ми, колкото и да ме ругаеш, не можеш да ме накараш да се разкайвам повече. Знам, че извърших ужасна глупост.

Повярва ми. От това като че ли ядът му понамаля.

— Може и да няма никакво значение — реши той. — Все още не знае, че е заподозрян, докато брат му не проговори.

Това не ме накара да се почувствам по-добре.

— Сега ще отидете ли да претърсите мелницата?

— Веднага, щом сме готови. Не можем просто да се втурнем към място, където има задържан заложник.

— Но там са само Бренер и братовчед му!

— И двамата вероятно са въоръжени, а единият е бивш военен. Не можеш да предприемеш нападение, без предварително да си го планирал. — Въздъхна. — Виж, разбирам, че ти е тежко. Но ние си знаем работата. Довери ми се.

— Искам да дойда с вас.

— По никой начин — изгледа ме сурово.

— Ще остана при колите. Няма да преча.

— В никакъв случай.

— За Бога, тя е диабетичка! — повиших глас и няколко души се обърнаха да ме изгледат.

Наложих си да говоря спокойно:

— Аз съм лекар. Ще й е необходим инсулин веднага. Може да е наранена или да е в кома.

— На мястото ще има линейка и парамедици.

— Трябва да съм там — не се отказвах. — Моля те!

Но той вече беше тръгнал към караваната. Като че ли се сети нещо и се върна обратно.

— И да не вземеш да тръгнеш нататък сам, докторе. Заради приятелката си не ни причинявай неприятности.

Не беше необходимо да изрича това, което и на двама ни се въртеше в ума: „Вече създаде достатъчно проблеми.“

— Добре.

— Обещаваш ли, че няма да го направиш?

Поех дълбоко въздух.

— Да.

Изразът на лицето му стана малко по-мек.

— Опитай се да се успокоиш. Ще ти се обадя веднага, щом има някакви новини.

Остави ме и се върна в караваната.

В годината, когато Джени навърши десет, родителите й я заведоха в Корнуел. Останаха да лагеруват близо до Пензан. Последния ден баща й ги заведе на разходка с колата покрай брега. Стигнаха до един малък залив. И да е имал име, тя така и не го научи. Пясъкът беше фин и бял, а по скалите зад тях гнездяха множество птици. Денят беше горещ, а морето носеше чудесна прохлада. Първо играеше на сянка на пясъка. После се печеше на слънце и четеше книгата, която бе взела със себе си — „Хрониките на Нарния“ от К. С. Луис. Чувстваше, че вече е пораснала, щом четеше такава сериозна книга по време на ваканцията.