Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Беше очевидно, че присъствието ми в полицейската каравана не е желано, дори и да исках да остана там. Но ми бе непоносимо да стоя да чакам и да се опитвам да разгадая по навъсените им лица какво се случва край мелницата. Върнах се при ленд роувъра и позвъних на Бен. Ръцете ми трепереха, докато набирах номера.

— Защо не дойдеш при мен да чакаме заедно? — предложи ми той. — Тъкмо ще ми помогнеш да довършим бутилката уиски. Не трябва да оставаш сам точно сега.

Благодарих му за загрижеността, но отхвърлих предложението му. Последното нещо, от което имах нужда сега, беше алкохол. А като си помисля, нямах нужда и от компания. Небето над Манхам бе станало тъмночервено, задаваха се черни облаци. Във въздуха се усещаше наближаващата буря. Периодът на жегите най-после свършваше. Както и много други неща.

Рязко изскочих от колата. Искаше ми се да помоля Макензи още веднъж. Исках да се опитам да го убедя да ми позволи да отида с тях. Спрях се, преди да стигна до караваната. Знаех какъв ще е отговорът. Нямаше да помогна на Джени, ако им се пречках.

Тогава изведнъж се сетих какво е решението на проблема. Не ми разрешаваха да отида с тях до мелницата, но не можеха да ми забранят да чакам наблизо. Нямаше защо да искам разрешението на Макензи за това. Щях да взема инсулин със себе си и да бъда готов, когато открият Джени. Не беше кой знае какъв план, но бе по-добре, отколкото просто да седя и да чакам. Вече бях загубил Кара и Алис. Не можех да стоя бездейно, докато се решаваше съдбата на Джени.

Нямах инсулин в аптечката си, но държахме известно количество в хладилника в кабинета. Изтичах до колата и подкарах към Банк Хаус. Когато стигнах, оставих мотора да работи и се втурнах вътре. Следобедният прием на пациенти беше приключил, но Джанис все още бе там. Изгледа ме учудено, когато влетях в стаята.

— Доктор Хънтър, не очаквах… Искам да кажа, има ли някакви новини?

Поклатих глава. Толкова бързах, че не можех да й отговоря. Втурнах се в кабинета на Хенри и отворих вратата на хладилника. Не се обърнах, когато Хенри, седнал на инвалидния си стол, влезе в стаята.

— Дейвид, за Бога, какво правиш?

— Търся инсулина. — Ровех между шишенцата и кутийките. — Хайде! Къде е, по дяволите?

— Успокой се и ми кажи какво се случи.

— Карл Бренер е. Той и братовчед му. Държат Джени затворена в старата мелница. Полицията ще ги нападне всеки момент.

— Карл Бренер? — Трябваше му малко време, за да възприеме новината. — А за какво ти е инсулинът?

— Отивам там.

Инсулинът беше точно пред очите ми. Грабнах го и отключих металния шкаф, за да взема спринцовка.

— Няма ли да има линейка там?

Не отговорих. Упорито продължих да търся по рафтовете спринцовките за еднократна употреба.

— Дейвид, помисли малко. Сигурно ще има цял екип за спешни случаи, снабден с инсулин и всичко необходимо. Ти с какво ще им помогнеш, като се мотаеш там?

Въпросът прониза обезумялото ми съзнание. Цялата ми маниакална енергия, която ме караше да бързам, изчезна. Загледах глупаво инсулина и спринцовките, които още държах в ръка.

— Не знам — гласът ми беше дрезгав.

Хенри въздъхна.

— Остави ги на местата им — каза кротко.

Задържах ги за миг, след това го послушах.

— Ела, седни. — Хвана ме за ръката. — Изглеждаш ужасно.

Оставих го да ме заведе до стола, но не седнах.

— Не мога да седя, трябва да върша нещо.

Гледаше ме загрижено.

— Знам, че ти е трудно. Но просто има моменти, в които човек нищо не може да направи, колкото и да му се иска да не е така.

Гърлото ми беше свито. Сълзите напираха в очите ми.

— Искам да съм там, когато я намерят.

За момент Хенри замълча.

— Дейвид… — започна той неохотно. — Знам, че не искаш да чуеш това, но… не смяташ ли, че трябва да се подготвиш?

Почувствах се като че ли някой ме удари в корема. Не можех да дишам.

— Знам колко много я харесваш, но…

— Не го казвай.

— Добре — кимна уморено. — Ще ти налея нещо за пиене.

— Не искам нищо за пиене! — спрях се. — Не мога да стоя и да чакам. Просто не мога.

Хенри изглеждаше безпомощен.

— Бих искал да мога да ти кажа нещо. Съжалявам.

— Дай ми нещо да върша. Каквото и да е.

— Няма нищо. Има записано само едно домашно посещение и…

— Кой е записан?

— Айрини Уилямс, но не е спешно. По-добре остани тук.

Вече се бях отправил към вратата. Тръгнах, без да взема картона на пациентката. Почти не забелязах Джанис, която ме изгледа разтревожено. Трябваше да върша нещо, трябваше да се движа, за да не се тревожа непрекъснато за Джени и за това, че не можех да й помогна. Опитвах се да не мисля за нищо, докато карах към малката къща, разположена на една тераса в края на селото, където живееше Айрини Уилямс. Беше приказлива жена около седемдесетте и стоически чакаше операция за подмяна на бедрена става. Винаги беше в добро настроение. Обикновено я посещавах с удоволствие, но тази вечер никак не ми се бъбреше.