Саймън Бекет - Убийства в Манхам

— Проверихме навсякъде. Няма никого.

Беше трудно да се определи точно откъде идваше шумът на мухите. Сигурен бях, че идва от къщата. Тъмните прозорци ме гледаха като невиждащи очи и не ми помагаха с нищо. Отидох до най-близкия от тях и надникнах вътре. Досетих се, че това най-вероятно беше кухнята. Приближих следващия прозорец. Той гледаше към хола. Телевизорът не работеше. Срещу него имаше две доста износени кресла.

Върнах се обратно пред входната врата. Реших да почукам още веднъж, но се отказах. Ако вътре имаше някой, вече щеше да ми е отворил. Останах на стъпалото, не знаех какво да правя.

Но със сигурност знаех какво бях чул. И знаех, че не мога да оставя нещата просто така. Поставих ръка върху бравата. Ако вратата беше заключена, нищо повече нямаше да мога да направя. Натиснах бравата.

Вратата се отвори.

Поколебах се. Знаех, че дори през ум не трябва да ми минава желанието да влизам. Тогава усетих миризмата, която идваше от къщата. Тежка, лепкава и леко сладникава. Миризма, която отлично познавах.

Бутнах вратата и влязох в слабо осветен вестибюл. Вече нямах никакви съмнения относно миризмата. Извадих телефона си, за да позвъня на полицията. Устата ми беше пресъхнала. Сега вече не преследвах призраци. В къщата имаше труп на нещо или на някого. Бях започнал да набирам номера, когато видях, че нямам обхват. Къщата на Мейсън беше в една от онези мъртви зони, в които сигналът не достигаше. Изругах. Чудех се колко дълго не съм имал връзка и дали в това време Макензи не се беше опитвал да ми се обади.

Още една причина да вляза вътре. Но дори и да не ми трябваше стационарен телефон, вече нямах избор. Колкото и да не ми се искаше, не можех да се обърна и просто да си тръгна.

Миризмата веднага започна да се усеща по-силно. Стоях във вестибюла и се опитвах да се ориентирам в къщата. На пръв поглед беше подредено, но всичко бе покрито с дебел слой прах.

— Ехо? — извиках.

Нищо не последва. От дясната ми страна имаше врата. Отворих я и се озовах в кухнята, която преди малко бях видял през прозореца. В умивалника бяха натрупани мръсни чинии. По тях имаше останала храна, която се разлагаше. Няколко мухи се разлетяха. Не бяха много и не можеха да произведат шума, който бях чул по-рано.

Холът също беше празен. Прашните кресла, които бях видял през прозореца, стояха срещу загасения телевизор. Не открих телефон. Излязох от хола и тръгнах към стълбището. Килимът, който покриваше стълбите, беше стар и износен. Нагоре беше тъмно и не се виждаше почти нищо. Спрях. Сложих ръката си на перилото.

Не исках да се качвам горе, но след като бях стигнал дотук, не можех просто да си тръгна. Видях ключа на лампата. Натиснах го и се стреснах, когато крушката изпука и загасна. Бавно започнах да се изкачвам нагоре. С всяко стъпало миризмата ставаше все по-силна. Сега усещах и друга специфична миризма, като на катран, която ми напомняше за нещо. Нямах време да се замислям за какво. Стълбите свършиха и се озовах в друг вестибюл. В почти пълната тъмнина успях да различа празната мръсна баня. Имаше още две врати. Отидох до първата и я отворих. Леглото беше разхвърлено, дъските на пода не бяха боядисани. Излязох от стаята и се приближих до втората врата. Поставих ръка върху бравата. Миризмата на катран беше още по-силна. Когато понечих да я отворя, вратата заяде. За миг си помислих, че е заключена. После изведнъж поддаде, натиснах и я отворих.

Черен облак мухи се блъсна в лицето ми. Опитах се да ги прогоня с ръка. Задушавах се от вонята, която идваше от стаята. Мислех, че съм свикнал с тази миризма, но тук вонеше непоносимо. Мухите започнаха да се успокояват и да кацат отново върху нещо в леглото. Доближих го. Бях покрил устата си с ръце и поемах въздух на малки глътки.

Първото ми чувство бе на облекчение. Трупът беше силно разложен и макар че бе трудно да се определи на пръв поглед дали е на мъж или на жена, със сигурност бе престоял тук доста дълго време. Много по-дълго от два дни. Слава Богу!

Приближих го внимателно. Мухите ядосано се размърдаха. Вече беше доста тъмно и не бяха така активни. Ако бях дошъл до къщата по-късно или ако светкавицата не ги бе накарала да се раздвижат, никога нямаше да чуя издайническото им бръмчене. Сега забелязах, че прозорецът е леко открехнат. Недостатъчно, че да се проветри въздухът в стаята, а само толкова, колкото мухите да усетят миризмата на леш и да влязат да снесат яйцата си.

Тялото бе подпряно на възглавници, ръцете се подаваха над завивките. До леглото имаше стар дървен шкаф. Върху него стоеше празна чаша и будилник, който отдавна беше спрял. До тях имаше мъжки часовник и шишенце за лекарства по лекарско предписание. Беше прекалено тъмно и не можех да прочета етикета, но в този момент една светкавица озари небето. Видях стаята като на снимка — овехтял тапет на цветя, картина в рамка над леглото и в един кратък миг разчетох какво пише на шишенцето. Обезболяващи за Джордж Мейсън.