Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Загасих фенерчето и тръгнах надолу.

Въздухът беше спарен и миришеше ужасно. Усетих мириса на разлагаща се плът. Опитах се да не мисля какво може да означава това. Стълбите стръмно се извиваха надолу. След още един завой се оказа, че съм попаднал в дълго ниско мазе. Изглеждаше доста по-голямо от горното помещение, като че ли е било изградено върху основите на друга, по-стара постройка. Далечният му край се губеше в мрак. Над един тезгях висеше крушка и в слабата й светлина се очертаваха множество различни форми и сенки.

Стоях като вкаменен пред гледката, която се разкри пред очите ми.

Навсякъде от тавана висяха труповете на птици и животни. Лисици, зайци, гъски — всички подредени като зловещи експонати. Повечето се бяха разложили напълно и от тях бяха останали само кожата и костите, но други очевидно висяха там по-отскоро. До един бяха осакатени. На някои липсваха главите, на други — крайниците. Всички обаче се поклащаха бавно, като в транс, движени от някакво слабо течение.

Откъснах поглед от тях и огледах мазето. Вниманието ми бе привлечено от други предмети. Върху тезгяха беше поставена настолна лампа, насочена към един от ъглите на мазето. Голата крушка осветяваше въже — единият му край висеше свободно, а другият беше вързан за метална халка. Върху тезгяха бяха разпръснати различни стари инструменти и менгемета, чието предназначение изглеждаше зловещо в тази обстановка. Тогава забелязах нещо толкова не на място, че сякаш ми се присмиваше.

Върху един стол беше преметната богато украсена булчинска рокля. Корсажът й бе изработен от дантела във формата на лилия. Цялата беше в кръв.

Тази гледка ме извади от шока, в който бях изпаднал.

— Джени! — изкрещях.

В далечния край на мазето, в сянката, някой се раздвижи в отговор. Една фигура бавно се придвижи и лампата освети внука на Джордж Мейсън.

Изражението на лицето му беше както винаги съвсем безобидно. Но излъчването му никак не беше безобидно. Едва сега забелязах колко е едър. Беше по-висок и по-широкоплещест от мен. Джинсите и войнишкото му яке бяха изцапани с кръв.

Не искаше да ме погледне в очите. Погледът му се движеше между гръдния ми кош и раменете. Нямаше нищо в ръцете му, но под изцапаното му яке забелязах калъф за нож.

Стиснах гаечния ключ.

— Къде е тя? — гласът ми изневери.

— Не трябва да сте тук, доктор Хънтър — в гласа му се долавяше нотка на извинение.

Докато говореше, бавно се пресегна към калъфа. Беше изненадан не по-малко от мен, когато установи, че е празен.

Пристъпих към него.

— Какво си направил с нея?

Оглеждаше пода наоколо, сякаш очакваше да намери изгубения нож.

— С кого?

Завъртях настолната лампа, така че светлината попадна право в него. Вдигна ръка, за да прикрие очите си. Лампата освети ъгъла зад него и тогава видях голото тяло зад стената.

Дъхът ми секна.

— Недей — каза Мейсън и примижа срещу светлината.

Спуснах се към него. Вдигнах гаечния ключ, исках да халосам послушната му физиономия с всички сили и тогава ръката ми се закачи в животните, които висяха от тавана. Бях погълнат от воняща лавина от козина и пера. Задушавах се, но успях да се освободя навреме, за да видя, че Мейсън се хвърля върху мен. Наведох се да го избегна, а той се опита да сграбчи ключа. Фенерчето все още беше в другата ми ръка. Замахнах с него и ударът ми попадна в главата му. Той изкрещя и налетя отново. Препънах се и залитнах назад. Ключът и фенерчето излетяха от ръцете ми и изтрополиха на пода. Блъснах се в тезгяха, гърбът ми се удари в ръба на едно менгеме и целият се превих от болка.

Рамото на Мейсън се заби в корема ми и останах без въздух. Усетих как ме натиска и ме извива назад. Менгемето се забиваше в гръбначния ми стълб. Погледнах го в лицето и видях спокойните му сини очи. В това време той вдигна ръка, хвана ме за гърлото и започна да ме души. Успях да измъкна едната си ръка. Опитах се да го избутам и да се освободя. Той леко се отмести, отпусна тежестта си върху мен и се протегна да достигне нещо на тезгяха. Чух как металът изскърца по дървото, докато се опитваше да извади едно длето от дървената кутия. Сграбчих ръката му, но така оставих гърлото си незащитено. Той ме изгледа продължително, стисна гърлото ми още по-силно, като едновременно с това се опитваше да достигне длетото. Пред очите ми притъмня, започнаха да пробягват светлинки. Хвърли поглед към длетото, а аз забелязах, че някой се движи зад него.

Беше Джени. Придвижваше се мъчително бавно към нещо, което приличаше на купчина пера. Наведе се и с мъка извади някакъв предмет изпод нея. Наложих си да си задържа погледа, вперен в спокойното лице на Мейсън, вместо да я наблюдавам какво прави. Опитвах се да забия коляното си в слабините му, но бяхме прекалено близо един до друг. Вместо това блъснах пищяла му с крак. Той изсумтя и за момент натискът върху гърлото ми намаля. Чу се някакъв шум до нас и кутията с длетата падна. Наблюдавах как пръстите на Мейсън шарят наоколо. Приличаха на крака на огромен паяк. Въпреки че отчаяно се опитвах да издърпам ръката му, той започна малко по малко да притегля едно от длетата към себе си. Погледът ми бе привлечен от някакво движение. С крайчеца на окото си забелязах Джени, която се опитваше да се изправи. Беше застанала на колене, облегната на стената и стискаше нещо пред себе си.