Саймън Бекет - Убийства в Манхам

В този момент Мейсън успя да достигне длетото. Сега, вместо да дърпам ръката му, се опитах да я избутам колкото е възможно по-далече. Паниката ми нарастваше. Усетих каква огромна физическа сила притежава този човек. Ръката ми започна да трепери, а длетото се приближаваше все повече до мен. Потта от лицето му капеше върху моето, но като оставим това, по безизразната му физиономия не се забелязваха други признаци на умора. По лицето му бе изписана все същата благост и съсредоточеност, все едно се грижеше за растенията си.

Неочаквано изви ръката си в обратната посока и я освободи. Когато вдигна длетото над главата ми, аз се вкопчих в ръката му, но знаех, че не мога да го спра. Изведнъж извика и се изви назад. Ръката, която притискаше гърлото ми, вече я нямаше. Погледнах нагоре и зад него видях Джени, гола и окървавена, да се олюлява. Държеше огромен нож, но в момента, в който я погледнах, той се изплъзна от пръстите й. Щом издрънча на пода, Мейсън изрева и замахна с ръка да я удари.

Тя се свлече на пода. Хвърлих се върху него. Паднахме на земята един върху друг. Той извика отново. Избута ме, опита се да изпълзи настрани и тогава забелязах кървавото петно на гърба му, което ставаше все по-голямо. Опитваше се да достигне ножа. Хвърлих се върху него и в този момент усетих, че кракът ми се блъска в нещо твърдо. Погледнах и видях гаечния ключ. Мейсън се протегна към ножа, но в този миг грабнах ключа и го стоварих с все сила върху раната на гърба му. Той изрева силно, обърна се с лице към мен и тогава вторият удар с гаечния ключ попадна право в главата му.

Ударих го толкова силно, че ръката ме заболя. Мейсън падна безмълвно на земята. Вдигнах ключа, за да го ударя още веднъж, но видях, че няма нужда. Дишах тежко. Изчаках, за да се уверя, че няма да помръдне отново, и отидох при Джени. Тя все още лежеше на мястото, където се беше свлякла. Обърнах я внимателно. Сърцето ми замря, когато видях кръвта. По цялото й тяло имаше порезни рани, някои бяха малки, други — с дълбоки разрези. Бузата й бе срязана почти до костта. А когато видях какво е направил с крака й, ми се искаше да отида и да започна да го удрям отново. Извиках от облекчение, когато поставих ръка на врата й и напипах пулс. Беше слаб и неритмичен, но беше жива.

— Джени, Джени, аз съм, Дейвид.

Примигна и отвори очи.

— Дейвид… — прошепна едва-едва.

Чувството на облекчение бързо ме напусна, когато усетих как сладникаво мирише дъхът й. Кетоацидоза. Организмът й беше започнал да разгражда собствените си мазнини и по този начин нивото на кетоните се беше повишило опасно. Имаше нужда от инсулин, и то веднага.

Не носех инсулин със себе си.

— Не говори — наредих й глупаво.

Очите й отново започнаха да се затварят. Силата, която бе събрала в себе си, за да намушка Мейсън, я бе напуснала. Пулсът й отслабваше още повече. О, Господи, моля те, не сега, не прави това сега!

Вдигнах я, без да обръщам внимание на болката, която пронизваше гърба и гърлото ми. Останах изненадан колко е лека. Почти не усещах тежестта й. Мейсън все още беше неподвижен, но докато я носех нагоре по стълбите, чух как с мъка се опитва да си поеме въздух. Качих се горе, ритнах вратата с крак и излязох сред дърветата. Валеше проливен дъжд, но сега, след отвратителните гадости в мазето, ми подейства пречистващо. Главата на Джени се залюля, когато я поставях на седалката на ленд роувъра. Трябваше да я закопчая с колана, за да не падне. Протегнах се отзад, взех одеялото, което винаги носех със себе си, и я завих. Запалих мотора и докато обръщах колата, я одрах в микробуса на Мейсън и изпочупих клоните наоколо. После поех по черния път.

Карах колкото е възможно по-бързо. Бяха минали две пълни денонощия, откакто Джени бе приела последната доза инсулин. В това време е била подложена на Бог знае какви ужаси. Освен това бе загубила и много кръв. Имаше нужда от спешно лечение, но най-близката болница се намираше на мили оттук и беше прекалено рисковано да я карам до там в нейното състояние. Измъчваше ме мисълта, че когато бях в кабинета си, държах инсулина в ръцете си. Отчаяно прехвърлях през ума си всички възможности. А те не бяха много. Джени може би вече изпадаше в кома. Ако скоро не я стабилизират, щеше да умре.

Тогава се сетих за линейката и парамедиците, на които Макензи беше наредил да стоят в готовност по време на нападението над старата мелница. Съществуваше вероятност все още да са там. Пресегнах се за телефона си, бях готов да позвъня веднага, щом имам обхват. Не беше в джоба ми. Като обезумял започнах да го търся из другите си джобове. И там го нямаше. Опитах се да подтисна паниката си. Помислих си, че сигурно е паднал, докато сме се борили в мазето. Не можех да реша какво да предприема. Да се върна или да продължа напред? Хайде, решавай! Натиснах здраво газта. Ако се върнех обратно, за да го търся, щях да изгубя прекалено много време.