Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Казах си, че сигурно си въобразявам. Но моделът с корсаж от дантела във формата на лилия не можеше да се сбърка. Двете рокли бяха съвсем еднакви. Не, не бяха еднакви, осъзнах изведнъж.

Това беше същата рокля.

— Хенри… — започнах аз и усетих неочаквана болка в крака.

В този момент видях Хенри, който се отдалечаваше от мен, а в ръката си държеше празна спринцовка.

— Съжалявам, Дейвид. Наистина съжалявам — каза той.

Гледаше ме с някаква смесица от тъга и смирение.

— Какво… — опитах се да кажа нещо, но думите не излизаха от устата ми.

Сякаш всичко наоколо започваше да се отдалечава от мен. Не можех да различа предметите в стаята. Отпуснах се на пода, обхванат от чувство за безтегловност. Губех съзнание и последната картина, която видях, беше напълно нереална. Хенри стана от инвалидния стол и се отправи към мен.

После и той, и всичко около него потъна в тъмнина.

Бавното тиктакане на часовника изпълваше стаята, все едно прашинки танцуваха в светлината. Всеки удар отзвучаваше мудно, сякаш минаваше цяло столетие, преди да се чуе следващият. Не можех да видя часовника, но ясно си го представях — стар и тежък, а полираната му дървена част миришеше на пчелен восък и старост. Имах чувството, че добре го познавам. Позната ми беше извивката на месинговия ключ, когато се доближих до него, за да го навия.

Можех да стоя и да слушам тържествените му удари цяла вечност.

Дървата в камината се бяха разгорели и наоколо се разнасяше силният сладък мирис на бор. Едната стена бе запълнена от рафтове с книги. Лампите меко осветяваха ъглите на стаята. В центъра на масата, направена от черешово дърво, стоеше бяла купа с портокали. Познавах добре уюта на тази стая, както и цялата къща, въпреки че знаех, че никога не съм стъпвал в нея. В сънищата ми Кара и Алис живееха тук. Тук се чувствах у дома.

Усещах, че съм щастлив. Кара седеше на дивана срещу мен, Алис се беше свила в скута й като кученце. Когато ме погледнаха, видях, че лицата им са тъжни. Исках да ги успокоя и да им кажа, че няма защо да страдат. Сега всичко беше наред. Отново бях при тях.

Завинаги.

Кара свали Алис от дивана.

— Иди си поиграй навън, бъди добро момиченце.

— Не мога ли да остана при татко?

— Не сега. С татко трябва да поговорим.

Алис се нацупи, беше разочарована. Дойде при мен и ме прегърна. Почувствах топлината й и когато я притиснах до себе си, усетих колко е крехка.

— Хайде, върви — целунах я по главата, косата й беше като коприна. — Ще бъда тук, когато се върнеш.

Изгледа ме сериозно.

— Чао, тати.

Проследих я с поглед, докато излезе от стаята. Когато стигна до вратата, се обърна и ми махна с ръка. След това изчезна. Сърцето ми преливаше от чувства. За момент не можех да говоря. Кара седеше от другата страна на масата и ме наблюдаваше.

— Какво има? — попитах аз. — Не си ли щастлива?

— Това не е правилно, Дейвид.

Засмях се. Не можах да се сдържа.

— Напротив. Не го ли усещаш?

Въпреки че аз самият бях щастлив, не можех да не забележа тъгата на Кара.

— Това е от наркотика, Дейвид. Той те кара да се чувстваш така. Но чувството е измамно. Трябва да се пребориш с него.

Не можех да разбера защо е толкова загрижена.

— Отново сме заедно. Нали това искаше?

— Не по този начин.

— Защо не? Тук съм, при теб. Само това има значение.

— Това не се отнася само до нас. Или до теб. Вече не.

Сякаш някакъв студен порив охлади еуфорията, в която бях изпаднал.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя има нужда от теб.

— Кой? Алис? Разбира се, че има нужда.

Но знаех, че не говори за дъщеря ни. Думите й нанесоха удар върху щастието, което изпитвах. Твърдо решен да не го оставя да ми се изплъзне, станах, отидох до масата и взех един портокал от купата.

— Искаш ли?

Кара поклати глава. Гледаше ме мълчаливо. Задържах плода в ръката си. Усещах тежестта му, виждах дупчиците по кората му. Можех да си представя как сокът ще потече, когато започна да го беля. Почти усещах острата миризма на портокалова кора. Знаех, че ще бъде сладък, и също така знаех, че ако го изям, това ще бъде акт на приемане. И връщане назад нямаше да има.

Неохотно оставих портокала в купата. Върнах се и седнах. Усещах тежест в гърдите си. Очите на Кара бяха пълни със сълзи. Усмихна ми се.

— Това ли имаше предвид преди, когато ми каза да внимавам? — попитах аз.

Не ми отговори.

— Не е ли прекалено късно? — настоях аз.

През лицето й премина сянка.

— Може би. Всичко виси на косъм.