Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Време, с което Джени не разполагаше.

Стигнах до края на черния път. Стъпих на шосето и подкарах бързо. Имах инсулин в кабинета. Там можех поне да започна лечението и да изчакам, докато линейката пристигне. Натисках газта и се взирах през стъклото, докато чистачките се бореха с пороя, който се изливаше над нас. Бях включил фаровете на дълги и въпреки това виждах само няколко метра пред себе си, толкова силно валеше. Хвърлих бърз поглед към Джени. Това, което видях, ме накара да стисна волана и да подкарам още по-бързо.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато стигна до Манхам. Изведнъж селото изникна пред мен от дъжда. Улиците бяха празни в бурята. Журналистите, които по-рано се тълпяха, сега се бяха изпокрили. Помислих си дали да не се отбия до полицейската каравана, която все още стоеше на площада, но веднага се отказах. Нямах време за обяснения. Сега най-важното беше Джени да получи инсулин колкото е възможно по-бързо.

Когато поех по алеята, видях, че къщата е съвсем тъмна. Съобразих да паркирам отстрани, така че да оставя място за линейката. Скочих от колата и изтичах откъм страната на Джени. Дишането й беше учестено и повърхностно, но когато я вдигнах и я пренесох през дъжда, тя се размърда.

— Дейвид… — прошепна тя.

— Всичко е наред, в кабинета сме. Дръж се.

Но тя като че ли не ме чуваше. Започна плахо да се съпротивлява, беше уплашена и объркана.

— Не! Не!

— Джени, аз съм. Всичко е наред.

— Не го оставай да ме хване!

— Няма да те хване, обещавам.

Но отново започваше да губи съзнание. Заблъсках по вратата. Не можех едновременно да я държа и да отключа. След цяла вечност лампата във вестибюла светна. Влетях вътре в момента, в който Хенри започна да отключва вратата.

— Извикай линейка!

Бързо се отдръпна от пътя ми, както седеше на инвалидния стол.

— Дейвид, какво?… — изглеждаше стреснат.

Вече тичах през вестибюла.

— Изпада в диабетна кома, имаме нужда от линейка, веднага! Кажи им, че все още може да има една при полицията.

Отворих с крак вратата на кабинета на Хенри, докато той звънеше за линейка от вестибюла. Положих Джени на кушетката, тя не помръдна. Лицето й бе съвсем бяло под кървавите петна. Пулсът й едва се долавяше. Моля те! Моля те, дръж се! В най-добрия случай това, което предприех, бяха отчаяни мерки. Може би вече бяха нанесени поражения върху бъбреците и черния й дроб и ако не започнеше лечение веднага, сърцето й можеше да спре всеки момент. Освен от инсулин тя се нуждаеше още и от соли и течности, приложени интравенозно, които да отстранят токсините, тровещи организма й. Не можех да направя това тук. Можех единствено да се надявам, че инсулинът ще я поддържа жива достатъчно дълго, докато линейката я закара в болницата.

Отворих хладилника и започнах бързо да търся из него. В това време пристигна Хенри.

— Аз ще го намеря. Ти дай спринцовка — нареди ми той.

Дръпнах силно вратата на металния шкаф за лекарства.

Снимките, които се намираха върху него, се разклатиха. Започнах да търся спринцовка по рафтовете.

— Какво става с линейката?

— На път е. Чакай, не си в състояние да направиш това. Дай на мен — каза Хенри властно и протегна ръка към спринцовката.

Не спорих с него.

— Какво, за Бога, става? — попита той и разпечата иглата.

— Том Мейсън е. Беше я затворил в едно противовъздушно убежище близо до къщата си. — Усетих, че сърцето ми се свива, като видях, че Джени лежи неподвижно. — Той е убил Сали Палмър и Лин Меткаф.

— Внукът на Джордж Мейсън? — не можа да повярва Хенри.

— Сериозно ли говориш?

— Опита се да убие и мен.

— Господи! Къде е сега?

— Джени го намушка с нож.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Най-вероятно. Не знам.

Точно в момента това въобще не ме интересуваше. Изгарях от нетърпение докато наблюдавах как Хенри нещо се мръщи на спринцовката.

— По дяволите! Иглата е задръстена. Дай ми друга, бързо.

Искаше ми се да се развикам докато си връщах обратно до шкафа с лекарствата. Вратите му вяха затворени и аз ги дръпнах толкова силно, че една от снимките, която стоеше отгоре, падна. Почти не я погледнах, но докато вземах спринцовката, нещо със закъснение мина през ума ми.

Погледнах отново, не снимката, която беше паднала, а тази до нея. Беше сватбената снимка на Хенри и съпругата му. Бях я виждал безброй пъти. Бях впечатлен от това колко щастливи са били в онзи момент. Но не това привлече вниманието ми сега.

Съпругата на Хенри беше облечена в рокля, която много приличаше на тази, която бях видял в мазето на Мейсън.