Саймън Бекет - Убийства в Манхам

Отказвах да възприема истината.

— Защо, Хенри?

Усмихна ми се накриво.

— Струва ми се, че въобще не ме познаваш. Трябваше да продължиш да се занимаваш с трупове. Те съвсем не са така сложни като живите хора.

— Какво… за какво говориш…

Хенри се намръщи и на лицето му се изписа презрение.

— Мислиш ли, че ми беше приятно да бъда сакат? Да стоя в тази дупка и никъде да не мога да мръдна? Да ме гледат отвисоко тези… тези говеда? Трийсет години се правя на благороден лекар и за какво? Да са проявили някаква благодарност? Въобще не знаят значението на тази дума!

Намръщи се, като че нещо го заболя. Подпирайки се на стената, сковано се придвижи до стария бамбуков стол, който стоеше до масичката с телефона. Отпусна се в него с облекчение и забеляза, че го наблюдавам внимателно.

— Нали не си помисли, че съм се отказал? Винаги съм ти казвал, че ще докажа, че специалистите грешат. — Беше се задъхал от физическото напрежение и попи потта от челото си. — Никак не е весело да си безпомощен, повярвай ми. Всички да виждат колко си безсилен. Имаш ли някаква представа колко унизително е? Как разрушава душата ти? Може ли да си представиш — през цялото време да се чувстваш както сега? И изведнъж пред теб да се появи възможност. Буквално, абсолютно буквално, да имаш власт над живота и смъртта? Да бъдеш Господ! — Усмихна ми се съучастнически. — Хайде, Дейвид, признай си. Ти си лекар, сигурно си го усещал понякога. Шепотът, който те изкушава.

— Ти… ти си ги убил!…

Изглеждаше малко разочарован.

— И с пръст не съм ги пипнал. Мейсън свърши всичко, не аз. Просто го оставих да прави каквото иска.

Щеше ми се да си затворя очите и да се изолирам от всичко. Само мисълта за Джени и това, което вероятно й беше сторил, ме възпираше. Но колкото и да ми се искаше да го узная, в момента не можех да помогна нито на нея, нито на себе си. Колкото по-дълго говореше, толкова повече отминаваше действието на наркотика.

— От… откога?…

— Откога знам за него, това ли искаш да попиташ? — Хенри сви рамене. — Дядо му го доведе при мен, когато беше още момче. Обичаше да наранява животните. Измисляше си някакви ритуали и ги убиваше. Тогава, разбира се, бяха все още само животни. Нямаше никаква представа, че прави нещо лошо, абсолютно никаква. Всъщност беше доста заинтригуващо. Обещах на дядо му да си замълча и да снабдявам внука му с успокоителни, които да притъпят… наклонностите му. Условието беше да продължа да наблюдавам състоянието му. Това беше моята неофициална дисертация, ако мога така да се изразя.

Вдигна ръце, все едно че се предаваше.

— Знам, знам, че не е много етично. Но както съм ти казвал, винаги съм искал да бъда психоаналитик. И при това щях да бъда дяволски добър, но дойдох тук и това беше краят на всичко. Поне случаят на Мейсън беше по-интересен от артрита и шапа. И всъщност мисля, че добре си свърших работата. Ако не бях аз, още преди години той щеше да излезе съвсем извън контрол.

Страхът за Джени ме измъчваше, но и при най-малкото движение започваше да ми се вие свят и да ми се гади. Опитвах се да напрегна мускулите на краката и ръцете си, да ги накарам да ми се подчиняват.

— Той ли е… той ли е убил и дядо си…

Тези думи истински потресоха Хенри.

— Боже мой, не! Той боготвореше възрастния човек! Не, дядо му почина от естествена смърт. Предполагам, че от сърце. Но когато Джордж умря, никой не следеше дали Мейсън си взема лекарствата. Още преди години престанах като лекар да следя състоянието му. Ако щеш вярвай, но веднага след това хората започнаха да говорят за намерени осакатени животни. През цялото време гледах Джордж да има достатъчно успокоителни, за да му ги дава. Но иначе загубих интерес към случая. Докато една вечер Мейсън не се появи на вратата ми и не ми заяви, че държи Сали Палмър заключена в старата работилница на баща си.

Той дори се подсмихна.

— Оказа се, че й е хвърлил око, когато преди година-две наела него и дядо му да й свършат някаква работа. Нямало никакъв проблем, докато успокоителните му свършили. И тогава той се върнал към старите си навици. Започнал да я дебне. Вероятно сам не е знаел какво иска да направи, докато една вечер кучето й го усетило и вдигнало шум. Тогава Мейсън му прерязал гърлото, ударил я, за да я накара да замълчи и я откарал.

Поклати глава, сякаш му се възхищаваше. Не можех да повярвам, че това е същият човек, когото познавах от години и приемах за свой приятел. Разликата между човека, за когото го смятах, и извратеното същество, което стоеше пред мен, беше безкрайна.